Здравейте ( Вход | Регистрация )

 
Reply to this topicStart new topic
* Изчезнали животни!!!
kayley
коментар 19.03.2008, 12:02
Коментар #1


Щуроглавка
*******

Група: Banned
Коментари: 4,056
Регистриран: 15.02.07
Потребител No.: 42



За огромно съжаление има много такива. (IMG:style_emoticons/default/ak.gif) С огромна мъка си мисля за тях и че не съм имала възможността да ги видя живи. Мисля си също как вашите деца няма да видят голяма част от сега живите животни, точно щото ще ги уморите както е тръгнало. (IMG:style_emoticons/default/ak.gif) (IMG:style_emoticons/default/ak.gif) (IMG:style_emoticons/default/ak.gif)

Няма животински вид на Земята, който да не е застрашен от човешката дейност
Това показват данните в последния доклад на Световния фонд за дивата природа.
Съгласно доклада, озаглавен "Живата планета", човешката дейност дотолкова е засегнала земята, че е довела до редица климатични промени. В резултат на това се е променила естествената среда на множество животински видове, което може да доведе до тяхното измиране.
В началото на 21-ви век популациите на земните и морските животни на цялата планета са намалели с по 30% в сравнение с броя им през 1970 година. По отношение на сладководните животни данните са още по-обезпокоителни - те са два пъти по-малко, отколкото преди 30 години.
"Това има ужасяващо въздействие, а най-пагубното е, че то вече е засегнало и много от така наречените промишлени видове. Така, че това не е проблем само на еколозите, но и икономически проблем, особено за районите, които се издържат от риболов в реки и езера", казва Клод Мартен, генерален директор на Световния фонд за дивата природа.
В доклада на организацията се съдържа и профил на екологичния баланс в природата. Той е изграден на базата на редица показатели и сочи, че днес ние я караме да работи с 20% над нейните биологични възможности.


Тук ще събирам извадки за изчезналите видове. Освен напълно изчезналите, включвам и тези, по-специално изчезнали в България, както и тези, останали в по няколко екземпляра, пръснати по света.
Ето една част от безвъзвратно загубените съкровища (IMG:style_emoticons/default/ak.gif)

Последният странстващ гълъб

Марта е последния странстващ гълъб (Ectopistes migratorius), който днес е изчезнал. Тялото на Марта бе пакетирано в лед и изпратено в Националния музей по естествена история във Вашингтон преди 89 години, където все още може да бъде видяно на първия етаж. Тя умря в Зоопарка в Синсинати на 1 септември 1914 г. около 1 часа на обед (това съобщение е изпратено точно в един часа по обед (местно време - Шри Ланка), където Мата е намерена мъртва в клетката си).
Странстващия гълъб, на времето вероятно една от най-многочислените птици, е обитавал милиарди акра естествени гори, покривали Северна Америка източно от Скалистите планини. Неговите ята - около 2 км широки и около 556 км дълги, са били толкова гъсти, че са затъмнявали небето за часове и дори дни, когато са прелитали. Популацията му е оценена през 19 век между 1 милиард и 4 милиарда индивида. Прекомерният лов, масовото изсичане на горите с цел освобождаване на земи за земеделие и вероятно други фактори са обрекли на изчезване този вид.
Колко вида птици един ден ще съществуват само като препарирани експонати, за да бъдат видени от бъдещите поколения? В нашите градини сме заобиколени от обикновени видове. Но заплахите нарастват. Странстващият гълъб е класически пример за интензивността на опасността, която срещат (без значение колко са обикновени).


Тетревът

(Lyrurus tetrix) е един от най-красивите представители не само на семейството, а изобщо на пернатия дивеч. За неговата гиздава осанка спомагат много черната му окраска със синкав металически блясък, лировидната му опашка и червеният гребен на главата. Това се подсилва още и от характерните черти „вежди" — месести ивици над очите. Женските са много по-скромно оперени — червенокафяви с по-тъмни или охристи напречни ивици. Мъжките са едри колкото кокошка и тежат до 1 200—1 600 г, докато женските са по-дребни и дости гат на тегло около 1 кг. Изобщо при тях половият диморфизъм е рязко подчертан.
Тетревът не е прелетна, а постоянна птица. Най-характерните за нея местообитания са смесените или иглолистните гори, редуваши се с обширни поляни и сечища. Предпочита малките брезови горички, а избягва непрекъснатите масивни гори.
Основната храна на тетрева е растителна, но се храни и с бръмбари и други безгръбначни, с мравки и техните „яйца". През лятото храната му е по-разнообразна — листа, плодчета и семена на различни растения, насекоми и гъсеници, а през зимата се състои главно от пъпки, реси и леторасли на. Брезата, реси на елшата и плодове на хвойната.
Размножителният период започва с характерни токувания и брачни борби на мъжките в края на март и началото на април. Най-късно до средата на май женската снася от 5 до 12 яйца недалеч от токовищата, мътенето на които продължава 21—22 дни.
През есента и зимата тетревите се събират на големи ята, които понякога, наброяват до стотина птици.
В миналото тетревът е бил широко разпространен в цяла Европа, с изключение на Испания и Гърция. Той обитава горската и лесостепната зона от Шотландия и Пиренеите до Далечния Изток. Както съобщава В. Н. Шнитников, някога тетревът е бил една от главните ловно-промишлени птици на Русия. Той бил изнасян не само на вътрешния пазар, но и в чужбина.
Съществуват данни за това, че тетревът се е срещал у нас през втората половина на миналото столетие. Така например Рокстрох съобщава (1874 г.), че е бил твърде многоброен з Рила. Има сведения и за това, че по време на строежа на железопътната линия Русе—Варна, пак през втората половина на миналото столетие, той е бил толкова обикновен по тези места, че инженерите редовно ходели на лов за тетреви.
Нашият известен орнитолог II. Патев обаче е на мнение, че у нас никога не е имало тетреви. Той смята, че Рокстрох е взел рилските глухари за тетреви, а за втория случай допуска, че се е отнасяло не за тетреви, а за дропли, които и досега се срещат по тези места. На същото мнение е и акад. Ив. Буреш. Орнитологът Ник. Боев обаче смята, че у нас е имало тетреви, В „Атлас на ловните и промишлените птици и бозайници на СССР", издание на Академията на науките на Съветския съюз, намираме следното авторитетно мнение по този въпрос: „В Европа освен в СССР тетревът гнезди до Шотландия: и Пиренеите, в Алпите, на места в Югославия и България. До миналото столетие тетревът се е въдил в Добруджа. . ."
Макар и днес да се смята, че южната граница на разпространение на тетрева не минава отсам Карпатите, все пак, като се има пред вид, че той и до днес се среща в някои райони в Черна гора и Босна и че в миналото е обитавал много места в Румъния, мнението, че го е имало у нас, придобива известна правдоподобност.
Смята се, че днес тетревът не се среща никъде в България.
Тъй като тетревът отдавна е известен като перспективен ловнопромишлен вид, още в края на миналото и началото на нашето столетие са правени опити той да бъде реаклиматизиран у нас, но всички те са се оказали безуспешни. Така например пуснатите веднъж няколко те трева на Витоша били поголовно избити и още на първия пазарен ден изнесени на софийския пазар за продан. Все пак, като се има пред вид, че у нас съществуват отлични условия за аклиматизирането на тази едра птица с вкусно месо, а още повече при наличието на дивечови стопанства и резервати, би трябвало незабавно да се пристъпи към нейното развъждане.
И така историята на изчезването на няколкото представителя на ловно-дивечовата фауна в нашата страна през историческо време е колкото печална, толкова и поучителна. Въпреки съществуването на специален закон за защита на природата, който е поставил под закрила голям брой видове полезен и вреден дивеч, независимо от усилията на горскостопанските власти и ентусиазираните природозащитници в нашата страна бракониерството все още се шири безнаказано. Много ценни и забележителни животни от българската фауна се намират под заплахата да изчезнат напълно, да бъдат вписани в мемориалния поменик, който бе изреден тук.
Ето защо никой от нас не трябва да забравя нито за миг надвисналата над българската природа, над нашия животински свят опасност. Нашите потомци няма да ни простят, ако им оставим в наследство една опустошена, една загиваща природа.
Дълг е на всеки българин да направи всичко според силите и възможностите си, за да се запази, да се увеличи и разнообрази дивечовото богатство на родината ни. А това е преди всичко дълг на ловностопанските деятели, на ловците.

Рисът


(Felis lynx) е Фиг-81. Единствения едър хищник от сем. Котки, който неотдавна е бил разпространен из масивните гори в нашата страна.
Макар и по-дребен от другите представители на семейството (лъва, тигъра, леопарда и др.), все пак той е едро животно, което достига на дължина до 110—130 см, а на височина до 60 см. Тялото му е силно и красиво. Характерна негова особеност са „четчиците" на върха на ушите, както и „брадата" („бакенбардите") му. Отличава се от другите видове „котки" по късата си опашка и сравнително дългите крака. Окраската му е твърде изменчива — от жълтобелезникава до ръждивочервена.
Върху този фон на гърба и краката с разпръснати отделни кръгли петна и продълговати по-тъмни ивици, които обаче може и да липсват.
Обитава предимно масивните високо-стъблени гори с гъст подлес. Добре се катери по дърветата, а може и да плува. Активен е през нощта, като денем прекарва в леговището си из най-недостъпните гъсталаци, а вечер излиза на лов. Храни се обикновено с дребни бозайници и птици, но често напада и по-едра плячка — елени, сърни, диви кози, млади диви свине и др. Води заседнал живот, но при недостиг на храна извършва далечни странствувания.
Слухът и зрението на риса са отлично развити, но обонянието му, както повечето котки е слабо.
След около 65 дни бременност женската ражда от 2 до 4 малки, които бозаят до три месеца и живеят с майка си до следващия размножителен период. Продължителността на живота на риса е около 11 години.
В миналото рисът е бил широко разпространен по всички континенти, с изключение на Австралия. Все пак трябва да се каже, че той е предимно „северна котка", тъй като най-много се среща из гористите и планински райони на Северна Америка, Северна Азия и Северна Европа. Този красив хищник винаги е бил преследван главно заради кожата му, която се цени високо в кожухарската промишленост. Макар и да се смята, че промишленото значение на риса никога не е било голямо, тъй като той винаги е бил рядко животно, все пак, както съобщава Брем, към края на миналото столетие на европейския пазар са били продавани само от Русия и Норвегия годишно около 25 000 рисови кожи.
В резултат на това почти навсякъде рисът е намалял извънредно много. В повечето страни на Европа той е вече напълно изтребен. Така например до XV в. рисът е населявал почти всички гъсти гори на Германия, а днес вече не се среща там. Смята се, че последният рис бил убит в Германия през 1846 г. Днес тоза красиво животно се среща само в южната част на Балканския п-в, в Карпатите, Пиренеите, Северна Америка и Азия. Най-много е разпространен в Сибир.
В миналото рисът е обитавал почти всички гори и планини в нашата страна. За неговото някогашно широко разпространение у нас свидетелствуват редица факти. Така например Рафаил Попов открил субфосилни останки от рис при разкопки край с. Саламаново — Преславско. Още Ксенофонт (440—350 г. пр. н. е.) споменава в съчиненията си за съществуването на рисове в България.
От „Български дневник" на Иречек (1880 г.) научаваме, че по течението на р. Камчия имало в миналото селище, което се наричало Рисово.
Адам Чайковски, по произход поляк, офицер на турска служба през миналото столетие, известен под името Садък паша, като пише в тогавашното руско ловно списание за дивеча в нашата страна, съобщава между другото и следното: „Рисовете в тази планина (Родопите —б. а.) Не представляват рядкост. Рисове се срещат още и в околностите на Разград, а дори и в дребните храсти на Добруджа."
Във връзка с изчезването на риса у нас редакторът на някогашното сп. „Природа" — Г. К. Христович, отличен познавач на нашата ловна фауна, в бр. 4 и 5 от 1900 г. пише следното: „Според в „Вестник" запасният войник Минчо Петков от с. Твърдица е убил срещу Коледа в Твърдишкия балкан един рис. От 1887 до 1900 г., доколкото ни е известно, са убити всичко четири риса в България, Един по клека на Демир капия през 1887 г., втори — в гъстите гори на с. Петрич (Панагюрско) през 1889 г., който е препариран и се пази в зоологическата сбирка на Висшето училище, трети — в девствените борови гори на Сюткя (Пещерско) и четвърти — в Твърдишкия балкан. Значи — заключава Христович— рисове има по Рила, Средна гора, Родопите и Стара планина и по всичките гори на княжеството, само че навсякъде са рядкост." Ще допълним, че рисове е имало дори и край София. Зоологът Н. Боев е открил източници, в които се съобщава, че през 1899 г. рисове са били забелязани на две места в Лозенската планина по Урвич и над Германския манастир. В Приказ (заповед) № 166 от I. XI. 1895 г. на софийския управител се казвало, че през зимата вълци и рисове нападали много Дивеч в Софийски окръг, В статията си „Рисове в Македония" („Природа" на БАН, 1941 г. кн. 3) акад. Иван Буреш (1885—1980) дава следните сведения за последните убити рисове в различни планини в нашата страна: „Днес вече можем да кажем — пише той, — че последният рис в Средна гора е бил убит през 1898 г., в Родопите — през 1891 г.,"в Твърдишкия балкан (Стара планина) — през 1900 г., а в Рила планина — през 1905 г. Някои предполагат, че (последният рис в Странджа планина Елховско) е убит през 1930 г.
Сега можем да смятаме, че рисът е напълно изчезнал в нашата страна. По устни сведения на инженер-лесовъда Сава Стоименов от София през лятото на 1952 г. той видял в Странджа в дъбовата гора в землището на с. Заберново — Бургаско, на около 30 км от турската граница рис. Ако приемем, че Стоименов не се е заблудил, а това е малко вероятно, трябва да допуснем, че този рис е преминал на наша територия от Турция, където все още се срещат рисове. Кинооператорът Минчо Минчев ме уверяваше, че през 50-те години на нашето столетие видял в Добруджа двама ловци да носят убит от тях рис. Има и други сведения от този род, но зоолозите са на мнение, че рисовете са изчезнали в нашата страна.
Освен изброените ловни бозайници се предполага, че през недалечното историческо минало от състава на нашата фауна е изчезнал и тетревът, птица от сем. Тетревови (Tetraonidae).


Бобърът

(Castor fiber) — най-едрият гризач от европейската дивечова фауна, също се е срещал в миналото у нас. На дължина той достига до 128 см заедно с опашката, а на тегло — от 13 до 30 кг. Окраската на космената му покривка варира от светло- до тъмнокафява. По външен вид Прилича донякъде на гигантски воден плъх. Тялото му е масивно, като задната част е по-висока от предната, шията му е къса и дебела, очите му са малки, ушните раковини също са малки и при плаване и гмуркане под водата се закриват от ушни отвори. Предните му крайници са по-къси от задните и петопръстните им лапи са снабдени със значително голяма плавателна ципа, докато задните са съединени до ноктите с широка кожеста плавателна ципа. Сплеснатата му грьбно-коремна опашка, която достига на дължина до 25 см, на ширина до 15 см и има форма на овално закръглена лопата, е покрита с едри рогови люспи и е лишена от косми. Изобщо животното е приспособено напълно към воден начин на живот.
Около половите органи на бобъра се намира мускулна жлеза, която отделят специален секрет — боброва струя, свързана с размножаването.
Бобърът е горско животно и обитава предимно малки плитководии рекички с високи брегове, обрасли с иглолистни и широколистни гори и тревиста растителност.
Живее поединично, но най-често образува семейства, които се състоят от двамата родители и малките от последните две поколения.
Бобърът е крайно интересно животно, особено що се отнася до начина му на живот и своеобразното му строително изкуство. С помощта на здравите си като длето резци той прегризва не само клонките на дърветата и храстите, но и цели дървета с дебелина на стъблото от 10 до 30 см, а понякога и до 1 м в диаметър. Храни се с корени, крайбрежна растителност и с листата и младите клонки на повалените от него дървета и храсти, от които прави и запаси за зимата. Води предимно нощен начин на живот, но е активен и сутрин, и привечер. Прекрасно плува и се гмурка под водата, където може да остане дълго време.
След продължителна бременност от 105 до 107 дни ражда 3—5 малки веднъж през годината, които след 1—2 дни могат да плуват, а след 20 дни могат да водят вече самостоятелен начин на живот.
В недалечното историческо минало бобърът е бил широко разпространен в Европа, Азия и Северна Америка, главно в областите между 33 и 68° северна ширина. Той бил преследван навсякъде заради вкусното му месо и ценната кожа, както и за „бобровата струя" (кастореум). Която в миналото намирала широко приложение в медицината, а днес се използува в парфюмерията.
Усиленото и безогледното преследване на това извънредно ценно ловно-промишлено животно, както и бързото обезлесяване и обезводняване на районите, където то е обитавало в миналото, станали причина за неговото почти пълно изчезване в Европа, Азия и Америка. У нас бобърът бил широко разпро странен дори до недалечното историческо минало. Данните за това са изобилни. Още в най-старите български литературни източници, като „Шестоднев", „Манасиева хроника" и „Физиолог", се споменава за б е б ъ р а (бебр или бъбър), чието вкусно месо се наричало бъбровина. Запазени са писмени сведения, от които се вижда, че през XVII в. дубровнишки търговци изнасяли покрай другите стоки и боброви кожи от България. За широкото разпространение на бобъра в България говорят и множеството наименования на местности, реки и селища, като например Бебровска река, Беброво, Биберинци, Бебреж и други подобни.В нашата страна все още има запазени подходящи биотопи за реаклиматизирането на бобъра. Той може да бъде заселен успешно в запазените широколистни гори край Камчия, Резовска река, Ропотамо, в долните заселени течения на Янтра и Струма и на още някои реки, вливащи се в Дунав и Марица. Така съставът на ловната фауна ще се обогати с още един ценен представител.


Елен лопатар

(Dama dama),също трябва да се причисли към ценния ловен дивеч, обитавал нашите земи и изчезнал през историческо време от състава на нашата фауна.
Първоначалната родина на това красиво животно е Средиземноморската област, включително и Северна Африка. За него споменава още Аристотел, който го нарича прокс. Платон също говори за елена-лопатар, само че под друго наименование — платицерос. В миналото еленът лопатар е живял в южната половина на Балканския п-в, включително и в България, но по-късно е бил напълно изтребен. Доказателство за това, че се е срещал в нашата страна, е находката от фрагменти от рога и кости на елен-лопатар, открити от нашия археолог проф. Рафаил Попов при разкопки на римска крепост край Айтос, Косвено доказателство са и двата сервизни ритона (чаши), украсени с глави на елени-лопатари от Панагюрското златно съкровище, открито през 1949 г. край Панагюрище. Предполага се, че то датира от началото на Ш в., че е било изработено от елински майстор (някъде към Троя) и е принадлежало на древен тракийски княз.
Реаклиматизирането на елена-лопатар — този ценен обект на ловната ни фауна, започва едва в началото на нашето столетие най-напред в ловния развъдник Кри чим, Пловдивско. По-късно той бива разселен на много места в страната: в Странджа, на Витоша, в лонгозната гора край Ямбол, в едро дивечовото стопанство „Воден", Разградско, край Бургас и другаде. И навсякъде се развива много добре.


Безоаровият козел

(Capra aegagrus), наречен още безоаров козирог, навярно също е влизал в състава на нашата дивечова фауна през историческо време. За съжаление този въпрос все още не може да се смята за напълно изяснен. За това, че той бил често „гост" на трапезата на нашия палеолитен прадед, свидетелствуват намерените останки от него в много наши пещери. Изглежда обаче, че той е изчезнал много рано от нашите планини, защото дори и в най-древните писмени източници за фауната на нашата страна не се споменава нищо за него. Знае се обаче, че още по времето на древните гърци и римляните и чак до наши дни безоаровият козел населявал почти всички гръцки острови в Егейско море. Има -сведения и за това, че се е срещал до късно историческо време из планините на Гърция и Албания.
Интересен за нас е фактът, че през 1916 г. група български войници, изпратени на лов за диви свине в планината Пърнар даг (Кушница планина, продължение на Пирин в Гръцка Тракия), убили един грамаден безоаров козел, чиито рога и кожа се пазят и до днес в сбирките на Националния природонаучен музей в София. Великолепните рога на този екземпляр достигат на дължина 105 см и тежат над 3,2 кг. Предполага се, че това е бил един от козирозите, пренесени от гръцките острови и разселени за реаклиматизиране в планините на Гърция преди това, а може би и да е бил един от последните „кореняци" по тези места.
Средиземноморският безоаров козирог — егагър, днес обитава в диво състояние каменистите била и върхове на о-в Крит, Цикладските, Спорадските и други егейски острови, а се среща и в Мала Азия. Той е прекрасен обект за аклиматизиране и задивечаване на Стара планина, Родопите и Пирин. В Софийската зоологическа градина преди години той се беше размножил добре, което показва, че на свобода ще се развива и размножава още по-добре.


Тарпанът

(Equus caballus gmelini), на който се спряхме по-подробно в първата глава на книгата, е живял по нашите земи както през дилувиално, така и през алувиално време. Дилувиални останки от див кон са намерени в много пещери у нас: Темната дупка край с, Карлуково, Магурата при с. Рабиша, Белоградчишко, и другаде. За това, че дивият кон е живял през историческо време по нашите земи, свидетелствуват останките, намерени в пещерата Попин пчелин при с. Беляковец, Търновско. Трябва да се каже обаче, че е възможно тези останки да са от домашен кон, който бил отглеждан от траките — първите коневъди по нашите земи. Но не бива да се забравя и това, че някои съветски специалисти са на мнение, че тарпанът се е срещал в. Добруджа през историческо време.


Зубърът

(Bison bonasus), наречен още европейски бизон, е друго забележително животно, живяло по нашите земи. Фосилни и субфосилни останки от него в България наистина не са открити, но няма никакво съмнение, че той се е срещал по нашите земи в недалечното историческо минало. В старобългарската литература има описания на зубъра под името з о м б ъ р, а по-късно и като зъбър.
Освен това за него съобщава и историкът Павзаний (II в.), който видял в Рим някакви „диви бикове", напълно обрасли с гъста козина, а особено по гърдите и подбрадието. Тези бикове били докарани в Рим от земите на траките. Херодот също споменава за съществуването на зубри в Тракия и Македония. Според други сведения през римско време зубърът се срещал в долините на Струма и Вардар, в планините Орбел (Пирин планина) и Месапион (планина в Македония — Звигор и Малешево). Преследван заради месото и кожата, зубърът е изчезнал в нашите земи по всяка вероятност през късното средновековие.
Сега у нас във Воденската гора — Разградско, има повече от 80 зубъра, приплоди на подарените от полското правителство четири зубъра.


Тур

(Bos taurus primigenius). Фиг-75. Живял е по нашите земи, както през палеолита, мезолита и неолита, така и до късно историческо време. Много са данните, по които съдим за това. Така например много останки от тур са намерени в дилувиалните пластове на пещерата „Бачо Киро" при Дряновския манастир, в пещерата Темната дупка край Карлуково, в Магурата край с. Рабиша, Белоградчишко. Останки от тур са намерени и при разкопките на селищната могила Ясатепе в квартал „Университетски" в Пловдив, извършени през периода 1950—1958 г. Отделни кости, рога и челюсти от тур са намерени при разкопките на историческите селища Плиска, Мадара, Преслав и другаде. Останки от тур бяха открити и при неотдавнашните разкопки на тракийския град Севтополис при с. Копринка, Казанлъшко.
От монографията на проф. Петър Петков за разпространението на тура в България се вижда, че последният е обитавал през историческо вре ме областите, населявани от следните тракийски племена: траките от днешна Южна Тракия, одриси (Одринско и чак до р. Искър), гети (Добруджа и част от днешна Румъния), пеони (южно от Скопие до Битоля) и дардани (по горното течение на реките Вардар и Морава).
За съществуването на „диви бикове" в Тракия и по-точно по поречието на Средна Струма пише римският писател и учен Марк Барон, живял през I в. пр. и. е. Според Херодот около 450 години пр. н. е. в непроходимите планини в южната част на Балканския полуостров между реките Аксий и Нестос е имало турове. Той съобщава също, че тракийските князе ходели на лов за турове и зубри, а пеонските и гетските князе обичали да пият на гощавките медовина в посребрени или позлатени рогове на тур.
От научната публикация на проф. Стефан Иванов „Храната от животински произход на обитателите на южната порта в Преслав" научваме, че турът бил обект на лов чак до втората половина на XVI в. Нашият учен имал рядкото щастие да намери едновременно, т, е. при едни и същи разкопки на едно и също място, кости от пуйка и тур. Като изхожда от обстоятелството, че пуйката произлиза от Америка и е пренесена от испанците в Европа през първата половина на XVI в., той заключава: „Този факт убедително ни показва, че турът, за който досега имаме сигурни данни, че е съществувал в Преславската околност в началото на XIII в, и е продължавал да живее по нашите места до идването и разпространението на пуйката, т. е. вероятно в края на XVI в."
Косвено доказателство за съществуването на тура в нашата страна до късно историческо време ни дава и топонимията. Много наименования на географски обекти и селища, някои от които са се запазили и до наши дни, говорят за това, че турът е изобилствувал по тези места. Такива са например: селото на писателя Чудомир — Турия, Казанлъшко; с. Туряковци, местността Турица, Турийска река и други. Кой от нас подозира, че коренът на чисто българската дума ,,в т у р в а м с е" произлиза от тур и означава стремително връхлитане (като тур).
Турът е живял по нашите земи до XVI в.


Лъв

Най-старите писмени сведения за лъва, живял по нашите земи, както вече се каза, датират отпреди около 2500 години, т. е. от V в. пр. н. е. Разгледахме писмените и епиграфските източници. Разбира се, няма никакви основания да се оспорва тяхната достоверност. Все пак друго щеше да бъде, ако те бяха подкрепени от веществени доказателства. А до съвсем неотдавна такива не бяха намерени у нас. . .!
Но ето че на известния наш учен проф. Стефан Иванов от Ветеринарно-медицинския факултет, ревностен изследовател на фосилни и субфосилни останки в недрата на нашата страна, и на неговия колега д-р В. Василев им „провървяло". При изследването на остеологичния материал, намерен при археологичното проучване на селищната могила и некропол при с. Голямо Делчево — Варненско, през 1968—1969 г. те попаднали на уникална
находка. Между огромното количество най-разнообразен костен материал от ранния енеолит те открили един първи шиен прешлен от пещерен лъв. Тази находка, първа и единствена засега в България, потвърждава най-достоверно литературните сведения, че по нашите земи в миналото са живели лъвове. Предполага се, че лъвът е изчезнал от южните райони на Балканския полуостров някъде към прехода между старата и новата ера на летоброенето. Основание за това предположение ни дава обстоятелството, че по това време вече римските императори купували за цирковите забавления в прославената си столица лъвове от Африка и Мала Азия, но не и от Гърция и земите на траките. Освен това Дион Хризостом определено съобщава, че по време на римското господство над тракийските племена лъвовете били вече изчезнали от техните земи.
Освен за лъвове елинските писатели и историци говорят, че из горите на планинска Тракия, на Пинд и другаде имало и пантери (леопарди), което може да се приеме за напълно достоверно, тъй като пантерата се е запазила и до наши дни в Кавказ. За цяла Европа обаче, включително и за Балканския полуостров, пантерата е вече напълно изчезнал вид.


Ръждивоглавата червеношийка

(Erithacus ruficeps) спада към сем. Дроздови (Turdidae) от разр. Врабчови (Passseriformes).
Тази птичка била уловена за пръв път през 1905 г. от японски колекционери в централната западна китайска провинция Шънси. Трите уловени екземпляра били изпратени в музея Хартфорд шайр, където през 1907 г. били описани от орнитолога Хартър. В продължение на 58 години никой повече не хващал и не видял тази птичка. И естествено тя била сметната за изчезнала.
На 15 март 1963 г. обаче тя наново „възкръснала". През този ден орнитологът доктор Елиът Маклюр, който живеел и работел в Малайзия, опънал мрежата си против комари на платото на върха на планината Бринчан на височина 2200 м над морското равнище. Голяма била изненадата на учения, когато привечер намерил в мрежата уловена непозната за него птичка, която приличала на дрозд. През нощта той я прибрал в кафез, а на другия ден я фотографирал. Цветният диапозитив бил много сполучлив и бил поместен в сп. „Малайан Нейчър Джърнал".
Маклюр изпратил описанието на птицата заедно с цветната снимка на най-известните орнитолози на Англия и Америка. Един от тях познал птицата по описанието, а цветната снимка била съпоставена с трите препарирани птици, които вече се намирали в Американския музей по естествена история в Ню Йорк.
Нямало съмнение, че птицата била същата.
Фишър, Саймън и Винсент, които описват тази история в книгата си „Червената книга", изказват надеждата, че сега специалистите ще се заинтересуват повече и ще разкрият загадката на ръждивоглавата червеношийка.
Цветарката от остров Кауаи (Hemignathus lucidus), наречена още накупуу, е една „възкръснала" птица от Хаваите. За цветарката от остров Оаху, изчезнала през втората половина на миналото столетие, вече разказахме.
Цветарката от Кауаи е третият подвид накупуу, която се среша на Хавайския архипелаг. Тя имала жълта окраска с бяло коремче. На дължина достигала до 16 см и повече.
Този подвид бил описан от Уилсьн през 1887 г. През 1891 г. Мунро уловил екземпляр от нея. През 1898 г. той решил, че трябва да я причисли към редките и дори измрелите видове, но отново я наблюдавал на височина 1300 м край изворите на р. Ханапепе на о-в Кауаи. На следната година той пак имал случай да я наблюдава. След това тя вече била причислена към изчезналите птици, тъй като цели 60 години никой не я бил виждал.
Но ето че и тя „възкръснала" като много други видове. През 1960 г. Била наново видяна от Ричардсьн и Боулс. През 1961 г. били забелязани две птици, през 1964 — три, а на следната година — една.
Сега цветарката от о-в Кауаи е вписана в „Червената книга" на МСЗП.


Западно мускато шаварче

(Dasyornis brachypterus longirostris) принадлежи към подсем. Австралийски шаварчета (Malurinae),сем.Дроздови (Turdidae) от разр. Врабчови (Passeriformes).
Това доста едро шаварче, което достига дължина около 15 см, се среща в Австралия в два отдалечени и напълно изолирани един от друг района в западната и източната част на континента.
Западният подвид на шаварчето, кой-ни интересува тук като „възкръснал" вид, живее в тръстиките и дребните храсталаци на крайбрежните блата, но голяма част от времето си прекарва на земята.
Историята на това шаварче е твърде интересна. То било открито от Джон Джилбърт през 1839 г., а получило името си през 1840 г. от Джон Гоулд. Оттогава западното шаварче нито веднъж не е било наблюдавано в района, където било открито, а именно в района на река Суон около гр. Перт по западното крайбрежие на континента. По-късно, през периода 1868—-1880 г.. няколко птици били уловени в пролива на Крал Георг. След това (цели 65 години) западното шаварче изчезнало. През 1945 г. западното мустакато шаварче отново „възкръснало". К. Бълер намерил една птица в залива Ту-Пипл близо до гр. Олбани. Сега отново престанали да пристягат каквито и да било вести за нея, докато през април 1960 г. Меес и Форд я открили отново в района Ту-Пипл. През следващите две години много австралийски орнитолози открили много от тези птици в същия район. Сега тази птица все пак е твърде рядка и е вписана в „Червената книга" на МСЗП.
Храстовидното новозеландско орехче (Xenicidae) принадлежи към сем. Новозеландски орехчета (Xenicidae) от разр. Врабчови (Passeriformes). В миналото живеело в южните райони на Северния Новозеландски остров, а се срещало и на Южния. Обитавало ниските храсталаци и горските райони. То било дребна птица — дължината на крилата му достигала до 53—55 мм.
Гнездото си прави в хралупите на повалените от бурята дървета, между корените на дърветата и дори в дупките на буревестниците. Предполага се, че снася само две яйца. Храната си търси главно по земята, но и по стъблата на дърветата.
В главата за изчезналите животни на Нова Зеландия писахме за друг вид храстовидно новозеландско орехче Xenicus lyalli, което се е срещало на о-в Стивънс и е изчезнало напълно, ставайки жертва на котката на фаропазача на острова.
Разглежданият подвид новозеландско орехче бил описан въз основа на два екземпляра, уловени през 1850 г. в планините на Римутак. В продължение на около 100 години — чак до 1949 г., повечето специалисти в Нова Зеландия смятали тази красива пойна птичка за напълно изчезнала. На 13 юни 1949 г. обаче зоологът А. Едгар имал случай да я наблюдава във влажните гори близо до езерото Виакареити, а други са я видели в четири различни района на Северния остров.
Сега се знае, че този подвид на храстовидното новозеландско орехче действително е „възкръснал". Все пак то е много рядко и е вписано в „Червената книга'' на Международния съюз за защита на природата и природните ресурси.


Голямата земна чинка

(Geospiza magnirostris) принадлежи към род 3 е м н и чинки (Geospiza), наречени още Дарвинови чинки, от сем. Чинкови (Fringillidae), разр. Врабчови (Passeriformes). Всички те са открити за науката от великия английски натуралист Чарлз Дарвин през 1832 г. по време на неговото пътешествие около света с кораба "Бигъл".
Дарвиновите чинки достигат на дължина до 10-20 см. Всички те имат сиво кафеникава окраска - и мъжките, и женските екземпляри, като само понякога мъжкият може да бъде черен. Различават се помежду си но формата на клюна, която у различните видове може да бъде различна в зависимост от характера на храненето.
Голямата земна чинка е ендемит за едно от островчетата на архипелага — о-в Чатъм. Тази интересна птица с голям и твърд клюн отдавна се смяташе за напълно изчезнала и от нея е останал един-единствен препариран екземпляр, който се пази в Лондонския природонаучен музей.
Неотдавна обаче тя отново бе открита на Галапагоските острови.
Атрихорнисът (Atrichornis clamosus), наречен още храстова птица, принадлежи към сем. Храстови птица (Atrichornithidae) от разр. Врабчови(Passeriformes).
Атрихорнисът е дребна пойна птичка, която достига дължина до 20 см. Окраската и на гърба е кафеникава, гърдите й също са кафеникави, а гърлото е бяло. Крилата са къси, а опашката е дълга. Води наземен начин на живот и е твърде подвижна — крилата й са слаби, поради което не е добър летец,. но бързо бяга. Гнезди по дърветата, като мъти яйцата си през ранното австралийско лято, т. е, през септември— декември.
Тази дребна красива птичка е ендемит за Австралия. Обитава безлюдните райони на Западна и Югозападна Австралия.
Атрихорнисът е станал жертва на пренесените от европейските заселници в. Австралия кучета и котки, както и на нарушаването на естествените условия в районите на нейното местообитание.
Последният екземпляр от тази красива крилата обитателка на Австралия бил виден през 1889 г. Повече от седемдесет години зоолозите я смятали за напълно изчезнала, докато през 1961 г. тя бяла наново открита по склоновете на планината Маунт Гарднър, близо до гр. Олбани, разположен на залива Кинг Джордж по югозападното крайбрежие на континента.
През последните години са наблюдавани само десетина двойки от тази птица, и то изключително в границите на Националния парк Ламингтън. Така че атрихорнисът с пълно основание може да се смята за една от най-редките птици в света. Тя е вписана в „Червената книга" на МСЗП като вид, заплашен от изчезване.


Пуерториканският син гълъб

(Columba inornata wetmorea) е подвид на кубинския син гълъб, който бил открит да гнезди в блатото Сапата, както и в засушливите саванни области. Това е едър гълъб, който има дължина 35—40 см. Общото му оперение е от светлосиво до светлокафяво. Човката му и краката му са червени.
Среща се на Пуерто Рико, един от най-големите Антилски острови на Уестиндийския архипелаг. Не съществуват точни сведения за неговата численост, нито за района на гнездене. Не е добре позната и неговата биология в екология.
Последните екземпляри от него са колекционирани през 1912 г., а е наблюдаван в живата природа през ноември 1927 г. на възвишенията близо до Аняско. През 1927 г. Цетмор го обявял за рядък вид, По-късно бил сметнат за напълно изчезнал.
Изчезването на пуерториканския син гълъб се дължи на преследването му от ловците за месото и перата, както и на почти пълното унищожаване на горите на острова.
Птицата била открита, по-късно от Н. Леополд.
Пуерториканският козодой (Caprimulgis noctitherus) принадлежи към сем. Козодой (Caprimulgidae) от разр. К о з о д ой (Caprimulgiformes). Това е втората птица от о-в Пуерто Рико, която на два пъти била смятана за изчезнала, а след това отново „възкръсвала". За нея Фишър, Саймън и Винсент пишат в своята „Червена книга" следното:
„Нито една рядка птица не може да се похвали с толкова необикновена биография, както този козодой, ако е правилно да наричаме биография стечението на обстоятелствата, благодарение на който сме узнали за тази птица. Никоя освен нея не е била отначало открита в изкопаемо състояние, след това намерена жива, веднага сметната за умряла и най-сетне отново открита с помощта на магнитофона."
Откриването на пуерториканския козодой е свързано с орнитолога Александър Уетмор. Преди 60 години той открил в пещерите Катедрала и Клара -на Пуерто Рико субфосилни костни останки, между които имало такива от непозната птица. Той нарекъл през 1919 г. тази птица Setochalcis noctitherus, т, е. вид жалобен козодой, като я сметнал за измряла. Наскоро след това той идентифицирал скелета на намерения от него вид с препарираната птица, която през 1389 г. била уловена в Байамон — Пуерто Рако. Веднага се наложил изводът, че тази птица може все още да съществува на острова. И наистина Уетмор успял да открие жива птица, последният екземпляр от която наблюдавал на 23 декември 1911 г.
Оттогава всички специалисти смятали пуерториканския козодой за изчезнал, тъй като в продължение на много десетилетия никой не бил виждал тази птица.
Но през март 1961 г. на зоолога Георг Райнар от Корнуелския университет щастието се усмихнало. Като записвал нощем на магнитофон звуците, издавани от жалобния козодой в района Байамон и Рио Педрас в Пуерто Рако, той открил звуци, които не били идентични с тези на жалобння козодой. След това в продължение на девет месеца изследвал посочените райони и успял да открие малко ято птици от вида на пуерториканския козодой.
Така тази птица на два пъти била смятана за изчезнала и наново „възкръсвала".



(Columba inornata wetmorea) е подвид на кубинския син гълъб, който бил открит да гнезди в блатото Сапата, както и в засушливите саванни области. Това е едър гълъб, който има дължина 35—40 см. Общото му оперение е от светлосиво до светлокафяво. Човката му и краката му са червени.
Среща се на Пуерто Рико, един от най-големите Антилски острови на Уестиндийския архипелаг. Не съществуват точни сведения за неговата численост, нито за района на гнездене. Не е добре позната и неговата биология в екология.
Последните екземпляри от него са колекционирани през 1912 г., а е наблюдаван в живата природа през ноември 1927 г. на възвишенията близо до Аняско. През 1927 г. Цетмор го обявял за рядък вид, По-късно бил сметнат за напълно изчезнал.
Изчезването на пуерториканския син гълъб се дължи на преследването му от ловците за месото и перата, както и на почти пълното унищожаване на горите на острова.
Птицата била открита, по-късно от Н. Леополд.

Пуерториканският козодой (Caprimulgis noctitherus) принадлежи към сем. Козодой (Caprimulgidae) от разр. К о з о д ой (Caprimulgiformes). Това е втората птица от о-в Пуерто Рико, която на два пъти била смятана за изчезнала, а след това отново „възкръсвала". За нея Фишър, Саймън и Винсент пишат в своята „Червена книга" следното:
„Нито една рядка птица не може да се похвали с толкова необикновена биография, както този козодой, ако е правилно да наричаме биография стечението на обстоятелствата, благодарение на който сме узнали за тази птица. Никоя освен нея не е била отначало открита в изкопаемо състояние, след това намерена жива, веднага сметната за умряла и най-сетне отново открита с помощта на магнитофона."
Откриването на пуерториканския козодой е свързано с орнитолога Александър Уетмор. Преди 60 години той открил в пещерите Катедрала и Клара -на Пуерто Рико субфосилни костни останки, между които имало такива от непозната птица. Той нарекъл през 1919 г. тази птица Setochalcis noctitherus, т, е. вид жалобен козодой, като я сметнал за измряла. Наскоро след това той идентифицирал скелета на намерения от него вид с препарираната птица, която през 1389 г. била уловена в Байамон — Пуерто Рако. Веднага се наложил изводът, че тази птица може все още да съществува на острова. И наистина Уетмор успял да открие жива птица, последният екземпляр от която наблюдавал на 23 декември 1911 г.
Оттогава всички специалисти смятали пуерториканския козодой за изчезнал, тъй като в продължение на много десетилетия никой не бил виждал тази птица.
Но през март 1961 г. на зоолога Георг Райнар от Корнуелския университет щастието се усмихнало. Като записвал нощем на магнитофон звуците, издавани от жалобния козодой в района Байамон и Рио Педрас в Пуерто Рако, той открил звуци, които не били идентични с тези на жалобння козодой. След това в продължение на девет месеца изследвал посочените райони и успял да открие малко ято птици от вида на пуерториканския козодой.
Така тази птица на два пъти била смятана за изчезнала и наново „възкръсвала".

(Columba inornata wetmorea) е подвид на кубинския син гълъб, който бил открит да гнезди в блатото Сапата, както и в засушливите саванни области. Това е едър гълъб, който има дължина 35—40 см. Общото му оперение е от светлосиво до светлокафяво. Човката му и краката му са червени.
Среща се на Пуерто Рико, един от най-големите Антилски острови на Уестиндийския архипелаг. Не съществуват точни сведения за неговата численост, нито за района на гнездене. Не е добре позната и неговата биология в екология.
Последните екземпляри от него са колекционирани през 1912 г., а е наблюдаван в живата природа през ноември 1927 г. на възвишенията близо до Аняско. През 1927 г. Цетмор го обявял за рядък вид, По-късно бил сметнат за напълно изчезнал.
Изчезването на пуерториканския син гълъб се дължи на преследването му от ловците за месото и перата, както и на почти пълното унищожаване на горите на острова.
Птицата била открита, по-късно от Н. Леополд.

Пуерториканският козодой (Caprimulgis noctitherus) принадлежи към сем. Козодой (Caprimulgidae) от разр. К о з о д ой (Caprimulgiformes). Това е втората птица от о-в Пуерто Рико, която на два пъти била смятана за изчезнала, а след това отново „възкръсвала". За нея Фишър, Саймън и Винсент пишат в своята „Червена книга" следното:
„Нито една рядка птица не може да се похвали с толкова необикновена биография, както този козодой, ако е правилно да наричаме биография стечението на обстоятелствата, благодарение на който сме узнали за тази птица. Никоя освен нея не е била отначало открита в изкопаемо състояние, след това намерена жива, веднага сметната за умряла и най-сетне отново открита с помощта на магнитофона."
Откриването на пуерториканския козодой е свързано с орнитолога Александър Уетмор. Преди 60 години той открил в пещерите Катедрала и Клара -на Пуерто Рико субфосилни костни останки, между които имало такива от непозната птица. Той нарекъл през 1919 г. тази птица Setochalcis noctitherus, т, е. вид жалобен козодой, като я сметнал за измряла. Наскоро след това той идентифицирал скелета на намерения от него вид с препарираната птица, която през 1389 г. била уловена в Байамон — Пуерто Рако. Веднага се наложил изводът, че тази птица може все още да съществува на острова. И наистина Уетмор успял да открие жива птица, последният екземпляр от която наблюдавал на 23 декември 1911 г.
Оттогава всички специалисти смятали пуерториканския козодой за изчезнал, тъй като в продължение на много десетилетия никой не бил виждал тази птица.
Но през март 1961 г. на зоолога Георг Райнар от Корнуелския университет щастието се усмихнало. Като записвал нощем на магнитофон звуците, издавани от жалобния козодой в района Байамон и Рио Педрас в Пуерто Рако, той открил звуци, които не били идентични с тези на жалобння козодой. След това в продължение на девет месеца изследвал посочените райони и успял да открие малко ято птици от вида на пуерториканския козодой.
Така тази птица на два пъти била смятана за изчезнала и наново „възкръсвала".


Пещерната сова

(Speotyto cunicularia), наречена още подземна или джуджевидна сова, принадлежи към сем. Нормални сови (Srigidae) от разр. Сови (Strigiformes). Тя достига на дължина колкото нашата кукумявка — общата дължина на тялото й е около 20 см. Оперението й е сиво, капковидно, изпъстрено с бели петна.
Обитава равнините и планинските райони, като в Андите се изкачва до 4000 м. Обикновено се придържа към откритите местности. Гнезди в естествени дупки или в такива, изровени от други животни. Някои автори пишат, че в миналото били наблюдавани случаи, когато пещерната сова се заселвала в една и съща подземна дупка с ливадно куче, язовец, дори със силно отровната гърмяща змия. Брем също допуска, че това е било възможно. Според по-нови наблюдения обаче случаи на подобно „съжителство" не са установени. Знае се, че в същност пещерната сова се заселва в изоставените леговища на различни ровещи бозайници, където снася яйцата си и отглежда малките си.
Женската снася от 6 до 9, а понякога и 11 яйца, които се мътят и от двамата родители.
Пещерната сова е предимно нощна птица. През деня тя прекарва с часове на открито край входа на подземното си жилище, на дърветата или по селските стобори, тъй като почти не се бои от хората. Привечер, след като над степта се разнесе нейният вик, напомнящ своеобразни флейтови звуци, тя тръгва на лов. Храни се предимно с дребни гризачи, с различни насекоми, с жаби и дори със змии. Почти цялото й меню се състои от вредни за селското стопанство животни.
В миналото индианците преследвали пещерната сова заради свързаното с нея поверие, че била „сестра на злия дух". Белите ловци пък са я изтребвали заради „зловещия и вид".
Пещерната сова се охранява от американските фермери, на които тя е верен помощник.
През последните десетилетия числеността на пещерната сова непрекъснато намалява на континента. По настояване на зоолозите и на фермерите, които я смятат за свой добър помощник, тя вече е поставена под закрилата на закона.
В резултат на аклиматизацията на мангустата на Уестиндийските острови за борба със змиите още в края на миналото столетие пещерните сови са изчезнали на някои от островите — Антигуа,. Мари-Галанте, Невис и Ките.
На континента и някои острови все още са запазени 16 географски форми, но две от островните са измрели.
Пещерната сова от Гуаделупа (Speotyto cunicularia guadeloupensis), която е изчезнала в края на миналото столетие. Тя е била малко по-тъмна и малко по-едра от останалите подвидове — дължината на крилата й била 156—164 мм.
Обитавала е остров Мари-Галант и някои други Уестиндийскн острови. От нея са запазени препарирани екземпляри в Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Лондон, Кеймбридж и Поант-а-Питър (Гуаделупа). Всички те са били уловени от Л'Ермение в началото на XIX в.
Пещерната сова амаура (Speotyto cunicularia amaura), която също имала по-тъмна окраска, била малко по-дребна от предходната.
Тя се срещала на островите Антигуа, Невис, Сент Кристофър от уестиндийската група острови. Смята се, че тя също е била изтребена от мангустата в края на XIX в.
От нея са запазени екземпляри в музеите на Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго и Лондон.


Белоклюният кълвач

(Campephilus principalis), наречен още слоновоклюн кълвач, принадлежи към сем. Кълвачеви (Picidae) от разр. Кълвачи (Piciformes).
Белоклюният кълвач е доста едра птица — дължината й е повече от 0,5 м. Основният цвят на оперението е наситено черен От тила надолу странично на шията минават две широки бели ивици, които на гърба се сливат. Крилото, общо взето, е бяло. На главата си птицата има голяма красива качулка от дълги пера, която у мъжкия е яркочервена, а у женската има черен цвят. Очите са яркожълти и блестящи, краката са оловно сиви, а клюнът има цвят на слонова кост, откъдето идва и името на птицата.
В миналото белоклюнйят кълвач бил широко разпространен в югоизточните области на Северна Америка и обитавал предимно гъстите крайбрежни гори, наводнявани по време на пълноводие. Срещал се и в Куба. През 1942 г. американският зоолог Джеймс Тенър написал доклад за историята на северноамериканския белоклюн кълвач за дружеството „Одюбон", в който разгледал въпроса изчерпателно. По данните на Тенър белоклюният кълвач бил разпространен в миналото в разливите на Мисисипи, обрасли с гъсти гори; на север от сливането на Мисисипи с р. Охайо; в гористите разливи на другите главни реки в щатите Мисисипи, Алабама, Джорджия и Южна Каролина; в блатата на Флорида, също обрасли някога с гори.
Белоклюнйят кълвач живее на двойки. Размножителният период започва през март и птиците правят гнездата си в дупки на живи дървета, и то в най-затънтените кътчета на гората. Дупката дълбаят обикновено двамата родители. Женската снася обикновено 5—7 чисто бели яйца.
Белоклюнйят кълвач се храни с насекоми и техните личинки, а в края на лятото и през есента яде плодове на храсти и дървета.
Хората често унищожават белоклюния кълвач заради красивата му глава с червена качулка и клюна му с цвят на слонова кост, които препарират и пазят за спомен като ловни трофеи. Разбира се, не това е станало причина за изтребването на красивата и интересна птица. Главното е друго. Причина за нейната гибел станал пак човекът, само че косвено. Като унищожавал блатата и изсичал горите, той лишавал птиците от естествената им среда на живот.
Към 50-те години от нашето столетие белоклюнйят кълвач изчезнал почти напълно от територията на САЩ. В продължение на 10—15 години не бил виждан нито един кълвач. И американските орнитолози побързали да впишат белоклюния кълвач в траурния поменик на изчезналите през историческо време птици.
Но през 1966 г. той отново „възкръснал"! През декември 1966 г. Джон Денис открил няколко двойки в Биг-Фикит — голямо блато, обрасло с борове и кипариси на територията на Източен Тексас. Сега се полагат големи грижи за опазване на тази крайно рядка птица.


Качулатият ангъч

(Tadorna cristata) принадлежи към подсем. Гъскови (Anserinae) от разр. Гъскови (Anseriformes). Той е най-рядката птица в Азия, а може би и една от най-редките в света. В „Червената книга" на Фишър, Саймън и Винсент за нея е казано, че качулатият ангъч е една от най-тайнствените птици в света. В последния момент тя твърде навреме „излитнала" от списъка на изчезналите видове, съставен от Комисията по редките и изчезващите видове, и при това успяла да попадне на страниците на „Червената книга".
Крилатият ангъч е красива патица с контрастно оперение и характерна черна „качулка" на главата.
Тази птица е описана за първи път през 1750 г. от японските орнитолози, като е наречена чозен-ощи, или корейска мандаринова патица. В книгата, в която била описана, се съобщава, че през периода 1716 —1736 г. тя била внасяна в Япония от Корея. През 1803 г. отново се споменавало за качулатия ангъч в японската биологична енциклопедия.
От качулатия ангъч до наши дни са се запазили в различни музеи няколко кожи. Освен това тази птица бяла изобразявана на старинни китайски картини и гоблени.
Към средата на миналото столетие качулатият ангъч дотолкова намалял, че от 1877 до 1964 г., т. е. за един период - от близо 90 годили, били убити само 4 екземпляра от този вид. Първият край Владивосток през 1877 г., а останалите три в Корея през 1913 (според други източници 1914 г.), 1916 и 1924 г. Според съобщението на японския зоолог -Ясукичи Курода през 1943 г. в Чушинхокудо - Корея, било наблюдавано ято от шест птици, три от които били убити, но за съжаление не били запазени.
След това в продължение на двадесет години качулатият ангъч бил смятан за напълно изчезнал от повечето зоолози. Но ето че на 16.V.1964 г. В. Лабзюк и Ю. Назаров наблюдавали от недалечно разстояние на малко уединено скалисто островче на архипелага Римски-Корсаков, който се намира югозападно от Владивосток. Те се намирали сред малко ято диви патици. По-късно, на 10 юни същата година, на о-в Болшой Пелис от същия архипелаг двойка качулати ангъчи били наблюдавани в малко езеро. Мъжкият се намирал в пълно брачно оперение. На 18 февруари 1967 г. качулати ангъчи били отново наблюдавани на територията на Съветския съюз, поради което специалистите смятат, че тази птица трябва да се търси именно в далекоизточните райони на СССР.
Разбира се, няма съмнения, че качулатият ангъч е обречен на изчезване, но -трябва да се каже, че човекът няма дял в това.
Освен споменатите нелетящи гълъби на о-в Мавриций изчезнал и друг един вид — гълъбът на Майер (Nasoenas mayerr). Тази птица с бяло оперение, характерно с лекия си розов оттенък и тъмни крила, била унищожена от хората заради вкусното й месо. Последните екземпляри от нея доживели в Лондонския зоопарк до началото на нашето столетие — до 1907 г.
Много по-късно тази птица „възкръснала" — тя била открита отново на о-в Мавриций.

Ноторнисът

(Notornis mantelli), наричан още от аборигенното население на Нова Зеландия — маорите, такахе, е една от най-интересните и най-редките птици на Нова Зеландия. Но още по-интересна е историята на нейното повторно откриване.
За такахето се знаело от разказите на маорите. И наистина били намирани кости от тази непозната птица, но до средата на миналото столетие все още никой европеец не е имал щастието да я види жива. През 1849 г. група ловци устроили лагера си в южния край на малкия остров Резюлейшън, който е разположен край югоизточния ъгъл на Южния новозеландски остров. Тук кучетата им открили и хванали едра птица, която веднага се намерила в тенджерата им. Те обаче предвидливо запазили пъстрите пера на непознатата птица, които по-късно предали на англичанина Уолтър Мантел, които пък от своя страна ги изпратил на Лондонския природонаучен музей.
Така било установено съществуването на легендарната птица такахе. На следващата година на острова на Секретарите, който се намира наблизо до о-в Резюлейшън, един маор уловил подобна птица, чиито пъстроцветни пера попаднали също у Мантел, а чрез него отново в Лондонския природонаучен музей. Ново потвърждение за съществуването на такахе! Десетилетия по-късно пак били уловени две птици от този вид — едната през 1879 г., а другата през 1898 г., близо до езерото Те Анау на Южния остров. Изминали десетилетия и учените се принудили с голямо съжаление да я впишат в дългия поменик на изчезналите през, историческо време животни.
И все пак се намерил оптимист, който не искал да повярва в това, че ноторнисът е споделил печалната съдба на гигантската моа, и решил да започне издирването й. Това бил натуралистът-любител д-р Джефри Орбел. През 1948 г. оптимистично настроеният приятел на птиците предприел първата си експедиция в една древна гориста ледникова долина на около 900 м височина в планината Ливингстън, западно от езерото Те Анау, където седем десетилетия преди това била уловена една от тези птици. Макар и да забелязал следи от непозната птица и да чувал нейния крясък, той не открил каквито и да било следи от търсеното животно. Но първият неуспех не отчаял непоправимия оптимист. На следващата година той отново се върнал тук, сега вече въоръжен с кино - и фотокамери. Този път обаче щастието го споходило. Той и другарите му успели не само да видят и да заснемат чудната птица, но и уловили два екземпляра от нея, които след опръстеняването им отново пуснали на свобода. А по време на третата си експедиция през 1950 г. д-р Орбел успял да заснеме на филм цяла колония от редките птици. Освен това той провел ценни наблюдения върху нейния начин на живот.
Днес за ноторниса се знае, че достига на големина колкото пуйка, само че тялото му е по-закръглено. Окраската му е извънредно пищна — гърбът и кралата му имат маслиненозелен цвят, перата на опашката му и върхът на надкрилните пера са метално сини главата и гърдите — теменужено сини, а под опашката му се откроява голямо бяло огледало. Мощната човка и силните крака с дълги пръсти на ноторниса са червени. Като наземна птица ноторнисът изгражда гнездата си направо върху земята от сухи клонки във формата на дълбока чиния с диаметър около 70 см. Най-често снася две яйца, които се мътят от двамата родители, понякога в две различни гнезда. Обикновено от двете снесени яйца се излюпва само едно малко. От опрьстеняването било установено, че всяка година умират около 20% от птиците на възраст до една година.
Сега е известно, че в наши дни такахе населяват една дива местност в планината Мърчинсън между Средния и Южния фиорд на езерото Те Анау и в планината Кеплер между Южния фиорд и езерото Манапури. Обикновено ноторнисът предпочита височина от 1300 до 1400 м, където горските видове растения се сменят с бодливите храсталаци и тревистата растителност. Както и в мигалото, основната популация в почти неизменна численост обитава долина та на езерото Те Анау и в района на Пойнт Берн. Преди тридесет години там е създаден специален резерват, в който рядката и оригинална птица се охранява най-строго.
Според някои зоолози голямото ограничаване на ареала на такахе се обяснява не толкова с дейността на човека, колкото с изменението на климата. Размерът на популациите, който се движи между двеста и триста екземпляра, се определя от ниската възпроизводителност, зависи до голяма степен от поровете и невестулките, които унищожават яйцата, малките и възрастните птици. Елените пък конкурират ноторниса на пасищата, тъй като той се храни главно с листенцата на свежата трева и с дребни семена. Освен това елените унищожават главно тревната растителност — единственото място за гнездене на такахе. Не трябва да се забравя, че елените, поровете, невестулките и другите видове дребни хищници са донесени от хората, от белите заселници.

(Notornis mantelli), наричан още от аборигенното население на Нова Зеландия — маорите, такахе, е една от най-интересните и най-редките птици на Нова Зеландия. Но още по-интересна е историята на нейното повторно откриване.
За такахето се знаело от разказите на маорите. И наистина били намирани кости от тази непозната птица, но до средата на миналото столетие все още никой европеец не е имал щастието да я види жива. През 1849 г. група ловци устроили лагера си в южния край на малкия остров Резюлейшън, който е разположен край югоизточния ъгъл на Южния новозеландски остров. Тук кучетата им открили и хванали едра птица, която веднага се намерила в тенджерата им. Те обаче предвидливо запазили пъстрите пера на непознатата птица, които по-късно предали на англичанина Уолтър Мантел, които пък от своя страна ги изпратил на Лондонския природонаучен музей.

Така било установено съществуването на легендарната птица такахе. На следващата година на острова на Секретарите, който се намира наблизо до о-в Резюлейшън, един маор уловил подобна птица, чиито пъстроцветни пера попаднали също у Мантел, а чрез него отново в Лондонския природонаучен музей. Ново потвърждение за съществуването на такахе! Десетилетия по-късно пак били уловени две птици от този вид — едната през 1879 г., а другата през 1898 г., близо до езерото Те Анау на Южния остров. Изминали десетилетия и учените се принудили с голямо съжаление да я впишат в дългия поменик на изчезналите през, историческо време животни.
И все пак се намерил оптимист, който не искал да повярва в това, че ноторнисът е споделил печалната съдба на гигантската моа, и решил да започне издирването й. Това бил натуралистът-любител д-р Джефри Орбел. През 1948 г. оптимистично настроеният приятел на птиците предприел първата си експедиция в една древна гориста ледникова долина на около 900 м височина в планината Ливингстън, западно от езерото Те Анау, където седем десетилетия преди това била уловена една от тези птици. Макар и да забелязал следи от непозната птица и да чувал нейния крясък, той не открил каквито и да било следи от търсеното животно. Но първият неуспех не отчаял непоправимия оптимист. На следващата година той отново се върнал тук, сега вече въоръжен с кино - и фотокамери. Този път обаче щастието го споходило. Той и другарите му успели не само да видят и да заснемат чудната птица, но и уловили два екземпляра от нея, които след опръстеняването им отново пуснали на свобода. А по време на третата си експедиция през 1950 г. д-р Орбел успял да заснеме на филм цяла колония от редките птици. Освен това той провел ценни наблюдения върху нейния начин на живот.
Днес за ноторниса се знае, че достига на големина колкото пуйка, само че тялото му е по-закръглено. Окраската му е извънредно пищна — гърбът и кралата му имат маслиненозелен цвят, перата на опашката му и върхът на надкрилните пера са метално сини главата и гърдите — теменужено сини, а под опашката му се откроява голямо бяло огледало. Мощната човка и силните крака с дълги пръсти на ноторниса са червени. Като наземна птица ноторнисът изгражда гнездата си направо върху земята от сухи клонки във формата на дълбока чиния с диаметър около 70 см. Най-често снася две яйца, които се мътят от двамата родители, понякога в две различни гнезда. Обикновено от двете снесени яйца се излюпва само едно малко. От опрьстеняването било установено, че всяка година умират около 20% от птиците на възраст до една година.
Сега е известно, че в наши дни такахе населяват една дива местност в планината Мърчинсън между Средния и Южния фиорд на езерото Те Анау и в планината Кеплер между Южния фиорд и езерото Манапури. Обикновено ноторнисът предпочита височина от 1300 до 1400 м, където горските видове растения се сменят с бодливите храсталаци и тревистата растителност. Както и в мигалото, основната популация в почти неизменна численост обитава долина та на езерото Те Анау и в района на Пойнт Берн. Преди тридесет години там е създаден специален резерват, в който рядката и оригинална птица се охранява най-строго.
Според някои зоолози голямото ограничаване на ареала на такахе се обяснява не толкова с дейността на човека, колкото с изменението на климата. Размерът на популациите, който се движи между двеста и триста екземпляра, се определя от ниската възпроизводителност, зависи до голяма степен от поровете и невестулките, които унищожават яйцата, малките и възрастните птици. Елените пък конкурират ноторниса на пасищата, тъй като той се храни главно с листенцата на свежата трева и с дребни семена. Освен това елените унищожават главно тревната растителност — единственото място за гнездене на такахе. Не трябва да се забравя, че елените, поровете, невестулките и другите видове дребни хищници са донесени от хората, от белите заселници.


Бермудският буревестник

(Pterodroma kahow), наречен още кахоу, принадлежи към разр. Буревестници или Тръбоноси (Procellariiformes) и е известен със своята интересна и твърде печална съдба.
Бермудският буревестник е голяма птица която достига на дължина до 40 см, а крилата му са дълги около 26 см. От горната страна перушината му е кафява, а отдолу — бяла.
Среща се изключително на Бермудските острови, а понастоящем мъти само на три островчета по южното им крайбрежие .
По данни на Бийб (1935 г.) и на Мърфи и Моубрей (1951 г.) може да се заключи, че бермудският буревестник пристига в районите си за мътене в началото на ноември. През ноември к декември двойките се оформят и към края на месеца или в началото на януари снасят яйца в дупки в пясъчните дюни или в разпаднали се скали. В миналото се е смятало, че правят гнездата си в дълбоки дупки или в пукнатини по крайбрежните скали. Сега Бермудският буревестник бил смятан за напълно изчезнал вид цели триста години се знае, че последното не е вярно. Периодът на мътенето продължава около 56 дни, при което двамата родители се сменят на няколко часа. Малките се излюпват в началото на март. Бермудският буревестник има нощен начин, на живот.
Преди идването на белите заселници на Бермудските острови, кахоу са гнездели на подходящи места на всички острови от архипелага. Това е установено от намерените кости и яйца на голяма дълбочина. Месото и яйцата на птицата така са харесали на испанските заселници, че те започнали безпощадно да я преследват. В хроники от това време се разказва, че заселниците на един от островите на архипелага — Купър, дотолкова прекалявали в лакомията си, че мнозина умрели вследствие разстройство на стомаха. Така че няма нищо чудно в това, че само. за едно столетие бермудският буревестник бил напълно изтребен. Разбира се, за това са допринесли и плъховете, и полудивите свине, заселени на островите от европейските преселници още през-1593 г.
Диего Рамирес, който посетил Бермудските острови през 1603 г., пише, че бермудският буревестник бил извънредно многоброен тук. Според всеобщото мнение се смята, че последният екземпляр от тази птица бил убит през 1621 г.
Описанието на птицата било направено-от зоолозите по непълен скелет едва през 1916 г.
Но голяма била изненадата на зоолозите, когато през 1935 г., т. е. малко повече от 300 години по-късно, млада птица от този вид се разбила неволно в стъклото на един от фаровете на Бермудските острови. През зимата на 1951 г. няколко американски природоизпитатели начало с орнитолога Робърт Мърфи от Американския природонаучен музей открили обитаеми гнезда с яйца на бермудски буревестник. Малко по-късно били издирени 17 гнезда с яйца и били наблюдавани около 40 птици.
По данни от последните години на Бермудските острови живеят не повече от стотина екземпляра, които сега наистина са застрашени от пълно изчезване.
Подобно на бермудския буревестник неотдавна, преди 15—16 години, в горите на Пуерто Рико бе наново открит един подвид на американския козодой, който близо сто години бил смятан за напълно изчезнал, тъй като през 1888 г. било известно за съществуването само на един-единствен екземпляр от тази птица.


Калифорнийският кондор

(Gymnogyps californianus), наречен още калифорнийски гриф, принадлежи към грабливите птици и е един от най-едрите представители на този разред — Accipitres. На дължина той достига до 100—220 см, а в размах могъщите му криле са дълги около 3 метра. Той е отличен летец и може да се издигне на височина повече от шест километра. Мъжкият е малко по-едър от женската. Главата и шията му са покрити с гола кожа — жълта или червена на цвят. Клюнът му, както и на повечето грабливи птици, е къс и як и е приспособен за разкъсване на прясна, неразложена мърша. Оперението на възрастните птици е матово черно, а младите птици имат, общо взето, кафеникава окраска със светло обрамчване на перата.
В миналото тази птица била разпространена в района на Скалистите планини, но най-много се срещала в Калифорния, където гнездяла по скалите. През 1850 г. тя била наблюдавана за последен път, което дало основание на зоолозите да я включат в списъка на. изчезналите видове птици.
Калифорнийският кондор е слабо плодовит — размножава се веднъж на две години, като снася и мъти само по едно, рядко по две яйца. Мъти около месец и половина. Малките се развиват бавно и. стават полово зрели на шестата година. Живее дълго — около 100 години.
Калифорнийският кондор се храни главно с мърша, но понякога напада слаби, агнета и болни овце и в такъв случай изпълнява положителна санитарна роля в природата.
Повече от 100 години калифорнийският кондор бил смятан за изчезнал безвъзвратно. Ето защо толкова по-голяма и по-радостна била изненадата на учените и природозащитниците, когато преда 30 години се разпространило съобщението,, че в Калифорния били забелязани птици, които твърде много приличали на „изчезналите" кондори. Съставената незабавно комисия от специалисти — зоолози, и лесовъди, изследвала най-грижливо посочения район и установила, че наистина в една дива и безлюдна местност северно от Лос Анджелиз обитавали и гнездели няколко двойки калифорнийски кондори. Калифорнийският кондор е една от най-редките птици не само в САЩ, но и в цял свят. През 1960 г. е имало само около 60 птици, през 1964 г. техният брой намалял на около 40, а според последна данни са останали само около 30 птици. Това е явен белег, че птицата е застрашена от пълно изчезване, независимо че за нейното опазване се полагат сериозни грижи от страна на специалистите и районът на гнездене на популацията— държавните гори Лос Падрес, е обявен, за резерват. Тъй като калифорнийският кондор няма естествени неприятели:, съвсем основателно се смята, че изключителното стесняване на неговия ареал и катастрофалното намаляване на числеността му се дължат единствено на изтребването му от човека. И наистина в миналото птицата е бяла изтребвана от овчарите, които я смятали за враг на стадата. Но днес тя е поставена под абсолютна защита и стрелянето й се наказва много строго. Американският зоолог Каулс е на мнение, че голям дял за постепенното изчезване на тази птица се дължи на обстоятелството, че в района на нейното разпространение в растителните асоциации преобладават храстите, а тя не може да каца на мърши, които се намират във високи храсти, тъй като после й е трудно да отлети от такова място. Освен това е установено, че използуването на пестициди за борба с мишевидните гризачи също оказва въздействие върху числеността на кондорите. Известно е например, че през 1963 г. в окръга Керн от подобно отравяне са загинали 2 калифорнийски кондора. Влияние върху числеността на популацията оказват и някои естествени причини. Между тях са слабата размножителна способност на калифорнийския кондор, придържането на птиците към района на местеобитаването, както и големият ловен и гнездови участък на отделните двойки, който възлиза до 90 кв. километра.


Посумът на Ледбетър

(Gymnobelideus), който може да бъде наречен още катерицов посум, а някои го наричат и торбест съсел, принадлежи към сем. Посуми (Phalangeridae) от разр. Торбести (Marsupialia). Той има родствени връзки с примитивните посуми-пигмеи и едновременно с това се явява като звено между тях и по-сложно устроените посуми от род Petaurus.
Посумът на Ледбетър е дребно торбесто животно, тялото на което достига на дължина 15—18 см; опашката му е също. толкова дълга. Козината му е къса, тънка и гъста. Цветът й от предната половина на тялото варира от сив до сивокафяв, докато цветът на долната половина е светлосив в основата си и пясъчножълт към върха. На гърба — от темето до опашката, минава тъмна ивица, която у различните индивиди има и различна ширина, но обикновено към средата на гърба се разширява. От двете страни на муцунката на катерицовия посум има по две черни ивички, едната от които минава от основата на ухото до долната челюст, а другата — от края на ухото до окото.
Тъй като посумът на Ледбетър е съвсем рядък и води нощен начин на живот, биологията му все още не е добре позната. Известно е само това, че води дървесен начин на живот, и се предполага, че се храни главно с едри насекоми и ларвите им. Самият той става жертва на совите и на някои торбести хищници.
Посумите на Австралия са открити -от английския мореплавател Джеймз Кук (1728—1775), изследовател на крайбрежието на Източна Австралия. Той забелязал приликата между американския опосум и откритото от него животно и го нарекъл опосум. Но когато писал отчета си, случайно забравил първата буква и написал „посум" вместо ,,опосум". Така и му останало сгрешеното наименование. Торбестият посум на Ледбетър пък бил открит и описан: едва през втората половина на миналото столетие, а именно през 1867 г., от Фредерик Макой — по това време директор на Националния музей „Виктория.'' Първите два екземпляра били намерени в долината на река Бас в щата Виктория. През 1901 г. и през 1910 г. били доставени два нови екземпляра, първият от които бил отстрелян в същия район, а вторият бил уловен в блатото Ку Вирап (сега пресушено) на 50 км северно от р. Бас. През 1931 г. бил открит и пети екземпляр от това животно в района Монт-Уилс на височина повече от 1000 метра.
Това били единствените 5 известни музейни екземпляра от катерицовия посум, предимно препарирани кожи, които напомняли за него. След това той изчезнал и зоолозите решили да го впишат з траурния поменик на изчезналите видове.
В продължение на много години специалистите търсели посума на Ледбетър в щата Виктория, предимно в източните му райони, но от животното нямало и помен. Едва през 1961 г. щастието се усмихнало на научния сътрудник от Националния музей „Виктория" X. Е. Уилкинсьн. Като изследвал фауната на бозайниците в долината Кимберлънд. която се намира на около 80 км от Мелбърн, сторило му се, че забелязал катерицов посум. По-късно търсенията му се потвърдили — били уловени четири животни.
През следващите години посумът на Ледбетър бил наблюдаван и на други места: едно животно било видяно в евкалиптова горичка на височина около хиляда метра на склоновете на възвишението Бен Керн; друго било наблюдавано през октомври същата година североизточно от Блякс-Спер-Роуд. През март 1963 г. пък било открито мъртво женско животно край Уорбертън, а Уилкинсън след няколко дни видял в този район живо животно.
И така преди двадесет години катерицовият посум в Австралия бил отново открит. За радост на зоолозите и австралийските природолюбители това интересно и миловидно животно „възкръснало" от мъртвите. Трябва да се каже обаче, че още по времето на неговото първо откриване през 1867 г., т. е. 33 години след заселването на първите европейци в района на щата Виктория, катерицовият посум бил рядък. За един период от близо сто години от него били открити само 5—6 животни. Днес се знае, че има една сравнително неголяма колония от посума Ледбетър в щата Виктория, на около 80 км североизточно от Мелбърн. Открит е вече и на други места, но трябва да се отбележи, че това животно непременно е свързано с гъстите евкалиптови гори.
Понастоящем посумът на Ледбетър в щата Виктория се намира изцяло под защитата на закона. Нещо повече — там, където той се среща, за по-голяма сигурност достъпът на хора е ограничен. Част от територията, където живее споменатата колония от посума на Ледбетър, вече е обявена за резерват. Това дава основание да се смята, че животното, макар и много рядко, ще бъде запазено от пълно унищожаване.


Хаитянският соленодон

(Solenodon paradoxus), наречен още парадоксален соленодон, имал еднаква съдба с таза на кубинския си родственик. Той също станал толкова рядък, че десетилетия наред фигурирал в списъка на измрелите животни. „Възкръснал'' отново също благодарение на Верил, който го открил в девствените североизточни райони на о-в Хаити.
В наши дни и двата вида соленодони са много редки. Хаитянският се среща в северните горски райони на Хаити, а кубинският — в източните и южните райони на Куба. През деня те прекарват в убежищата си, а при здрач излизат да търсят храната си. Хранят се главно с насекоми, червеи, мекотели, жаби и гущери, но не пренебрегват и мърша. Понякога, когато е раздразнен, соленодонът изпада в такава ярост, че може да се нахвърли и върху човек, при което издава злобни писъци. Женската ражда само едно малко.


Кубинският соленодон

(Atopogale cubana) принадлежи към особена група архаични насекомоядни — Solenodontidae, родственици на мадагаскарския тенрек и на африканската видровидна земеровка. Представителите на това семейство имат непривлекателна външност. Те достигат на дължина до 30—35 см, при което опашката им е дълга до 22—23 см. Всички се отличават с късата си шия, удължена муцуна — хобот, имат здрави и дълги нокти на предните си лапи. Тялото им е покрито с твърди косми, които у кубинския соленодон имат червеникаво-кафеникав цвят. Обитават планински и горски райони и водят нощен начин на живот. Издават характерни звуци, които приличат на пронизително птиче свистене.
Кубинският соленодон е открит отново през 1907 г.
В продължение на десетилетия кубинският соленодон бил смятан за напълно изчезнал в резултат на унищожаването му от пренесената на Антилските острови мангуста за борба с многобройните отровни змии, както и от котките и кучетата, внесени на острова от колонизаторите. Едва през "1907 г. това оригинално и полезно за човека животно било открито наново от Хиат Верил в източните райони на о-в Куба.


Еленът на отец Давид

(Elaphurus davidianus), наречен още милу, принадлежи към сем. Елени (Cervoidae), разр. Чифтокопитни (Artiodactyla) от класа на бозайниците. Фиг-64.
Интересна е историята на този наистина уникален представител на китайската фауна.
Милу е твърде едър елен с високи крака и дълго тяло. На дължина достига от 150 до 215 см, височината при холката е 115—140 см, тежи от 150 до 200 кг. Опашката му е дълга около 50 см, т. е. по-дълга е, отколкото на всички видове елени, и завършва със снопче косми на края, както у кравите. Копитата му са широки. Ушите му са малки и тесни. Рогата на елена на отец Давид също се различават от тези на другите елени — те са големи и всички техни израстъци, които обикновено биват 4, са насочени назад, а не, както е у другите представители на семейството, напред. Върховете на всички разклонения са вилужно раздвоени. Понякога елените сменят рогата си два пъти през годината.
Окраската на козината през лятото е кафеникзвосива, а през зимата сивкаво-кафява. Коремната страна е почти бяла, а долната част на краката е сравнително светла. Отстрани на шията и под гърлото се образува забележима „грива".
Този вид елен никога не е бил одомашняван, но и не е известен на науката като истинско диво животно, тъй като в диво състояние той е престанал да съществува преди повече от 3000 години. Някогашният район на разпространение на това животно не е известен, но се предполага, че е населявало блатистите райони на Среден Китай и е изчезнало оттам, когато са започнали. да изсичат горите и да обработват земята.
Но макар и да е изчезнал в свободната природа, еленът на отец Давид не престанал да съществува, защото едно стадо било запазено в императорския ловен парк, който се намирал на юг от Пекин.
Еленът на отец Давид бил открит за европейската наука едва през втората половина на миналото столетие от френския натуралист Арман Давид — мисионер член-кореспондент на Парижкия природонаучен музей. Той бил първият европеец, допуснат в императорския парк в Пекин, където между другите интересни неща можал да види непознат и неизвестен дотогава за него вид елен, който служел като украса на парка. Според други автори Арман Давид само успял да „хвърли поглед" през оградата на строго охранявания парк. Така или иначе през следващата година ученият успял да изпрати две кожи от този елен, в Париж, където те били описани през 1866 г. от Милн-Едвардс. По-късно били изпратени и живи екземпляри от това ценна животно, които били пуснати в няколко зоопарка, където се аклиматизирали и започнали да се размножават.
През последното десетилетие на миналия век с елена на отец Давид се случили просто невероятни неща. По време на разлива на р. Хуанхе през 1894 г. нейните разбушували се води успели да пробият и да отнесат част от 70-километровата стена на императорския парк. Елените и другите животни се разбягали в околността, където били избити от гладуващото население. Малкото останали живи животни били изтребени по време на боксерското антиимпериалистическо въстание на китайските селяни и градската беднотия през 1900 г. През 1911 г. в Китай имало само два елена милу, които след десет години умрели. Еленът на отец Давид вече не се среща никъде по света на свобода Така еленът на отец Давид вече не се срещал в родината си.
А какво станало в Европа с докараните от Китай елени на отец Давид? Английският херцог Бедфорд, който притежавал няколко животни от този вид, решил през 1900 и 1901 г. да ги запази за идните поколения. У него се зародила щастливата идея да събере всички животни от зоологическите градини на Европа и от тях да създаде едно племенно стадо, като по този начин спаси рядкото животно от гибел. Тук в парка на английското абатство в Уубърн, стадото започнало да расте и през 1922 г. броят на животните достигнал цифрата 64.
По-късно, след Втората световна война, в известния Уйпснейд парк край Лондон били настанени 62 животни, които добре се аклиматизирали тук и успешно се размножили.
През 1963 г. общата численост на елена на отец Давид стигнала почетната цифра 400 животни. Сега еленът на отец Давид краси много зоопаркове в Европа и света, а през 1964 г. Лондонският зоопарк изпратил в Пекин две двойки елени, които добре се размножават в родината си.
Така само поради далновидността на един човек този ценен вид животно е запазен за идните поколения.


Острокозинестият заек

(Caprolagus hispidus), наречен още асамски заек, от сем. Зайци (Leporidae), разр. 3 айцеобразни (Lagomorpha) спада към особената група древни зайци Пенталагини (Pentalagini). Това са предимно дребни животни със закръглели къси уши и къси крака. Особено задните са недостатъчно развити. Сивата им или кафеникава космена покривка е доста твърда, а у някои видове дори четинеста, затова ги наричат още четинести зайци.
По външен вид и някои биологични особености острокозинестият заек прилича много на европейския заек-подземник, макар че не рови подземни убежища като него. Обитава гори, храсталаци, саванни полета и дори планински области в тропическите и субтропическите райони на Азия, включително и на Малайския архипелаг.
Уловеният по време на пожара в Асам заек бил възрастен мъжкар. Откъснатата му лява предна лапа свидетелствува за това, че е попадал в капан.
Сега тези два вида са вписани в „Червената книга" и се намират под защита навсякъде, където се срещнат.


Новозеландска смееща се сова

(Sceloglaux albifacies) принадлежи към сем. Нормални сови (Srtigidae) от разр. Сови (Striges или Strigiformes).
Смеещата се сова е най-едрата измежду всички новозеландски сови. На дължина тя достига до 35—40 см. Общата и окраска е охреножълтеникава с едрокафяви петна и с ивичести крила и опашка. Човката в основата си е черна, а на върха е с рогов цвят. Очите й са кафеникавожълти.
В миналото обитавала Северния и Южния остров на Нова Зеландия. Гнездяла в открити райони и в местности, обрасли с храсталаци. Гнездата си правела в малки вдлъбнатини или пукнатини на варовиковите скали.
Новозеландската смееща се сова се храни главно с плъхове, мишки, гущери и насекоми. Нейни гнезда и яйца са били откривани през октомври. Обикновено женската снасяла три яйца, които мътели и двамата родители, макар женската да била по-често в гнездото. Малките се -хранели с червеи.
Смеещата се сова издава твърде своеобразни звуци: донякога кудкудяка като пуяк, мяука като котка, лае като малко кученце и свирука глухо. Зловещият смях на тази птица в среднощна доба кара и най-смелия да потръпне.
От субфосилни останки е установено, че в миналото смеещата се сова населявала отдалечените Чатъмски острови на Нова Зеландия. Срещала се е също така и на Северния остров на Нова Зеландия, където последните екземпляри са били уловени през 1868 г. в района Уаирарапа на около 50 мили от столицата Уелингтън. Предполага се, че е изчезнала от Северния остров през 1889 г.
На Южния новозеландски остров Смеещата се сова била уловена за първи път от Перси Ърл от Ваикоуаити но крайбрежието на провинция Отаго. По един от тези екземпляри било дадено през 1844 г. и научното наименование на птицата. До края на миналото столетие птиците не били редки, но вече в началото на нашия век те изчезнали в провинция Отаго и Кентърбъри. По това време и по-късно те все още могли да се открият на ограничена площ по южните планински склонове на Южния остров. Д-р Фал смята, че уловените през 1914 г. в Блу-Клиф в Южен Кентьрбъри са били последните. Има обаче сведения, че смеещата се сова била наблюдавана на Южния остров след 1914 г. и дори очевидец твърдя, че я е видял през 1939 г. в северните райони на провинция Нелсън, намираща се в планината Мауд.
Но въпреки че разглежданата новозеландска смееща се сова не е била улавяна, дори наблюдавана вече от много десетилетия насам, новозеландските зоолози са на мнение, че тя все някъде се е запазила. Не стои обаче така въпросът с един подвид на новозеландската смееща се сова. — Sceloglaux rufifacies, която е описана през 1904 г. от новозеландския зоолог Булер. За нея специалистите са единодушни, че е напълно изчезнала.
Следните музеи в света притежават препарирани екземпляри от смеещата се сова: Уелингтън — Нова Зеландия, Ню Йорк, Лондон, Кеймбридж, Кристърч, Единбург, Норуич, Тринг, Бремен.


Бонинската нощна чапла

Nycticorах caledonicus crassirostris принадлежи към сем. Чапли (Ardeidae),
На дължина тази птица достига около 65 см. Темето й е черно, украсено с две дълги бели пера. Човката и също е черна, а краката й са оранжеви. Обитавала островите Пипл и Никондо Шима и гнездяла на ниски дървета близо до крайбрежието.
Последният екземпляр от бонинската нощна чапла бил уловен на о-в Никондо Шима през 1889 г. и сега се пази в Британския музей. Оттогава няколко японски експедиции са търсили птицата, но не са могли да я открият. Смята се, че намесата на човека се е оказала решителна за нейното изчезване.


Хавайският медосмукач

(Moho braccatus), наречен още оох, принадлежи към сем. Медосмукачи (Meliphagidae) от разр. Врабчови (Passeriformes).
Семейството на медосмукачите обединява около 170 вада, които принадлежат към 38 рода. Пет вида медосмукачи: обитават Хавайските острови, а четири вада от тях са вече напълно изчезнали.Своеобразната киоеа (Chaetoptila augustipluma) от о-в Хавай е изчезнала към 1859 г. Хавайската оох (Moho nobilis) е изчезнала през 1934 г.
Молокайската оох (Moho bishopi) от о-в Молокаи се смята, че е изчезнала към 1904 г., но за по-сигурно някои приемат, че е престанала да съществува към 1915 г.
Оох от о-в Оаху (Moho apicalis), която обитавала планинските гори на Оаху, изчезнала през 1837 г.
От хавайските медосмукачи се е запазил до наши дни един-единствен вид на големия остров на архипелага: оох от о-в Кауаи (Moho braccatus). Но и тази красива птица е вече съвсем рядка и е вписана в „Червената книга "на ВСОП като изчезваща.
Дърдавецът от о-в Уайк (Rallus wakensis) принадлежи към сем. Дърдавци и водни кокошки (Rallidae) от разр. Жеравоподобни (Gruiformes).
Историята, свързана с изчезването на този вид птица, ни дава особено показателен пример за пагубното влияние на човека върху островната фауна.
През годините на Втората световна война атолът Уайк, владение на САЩ, бил окупиран от японците. Малкият гарнизон, откъснат от продоволствената си база и лишен от редовно продоволствие, се изхранвал за сметка на местната фауна. За японските войници безкрилият дърдавец представлявал лесна плячка, в резултат на което бил напълно изтребен.
Съществуват сведения, че последният екземпляр от тази многобройна в миналото птица на острова бил унищожен през 1943 г


Очаквайте продължение
Go to the top of the page
 
Quote Post
kayley
коментар 19.03.2008, 19:17
Коментар #2


Щуроглавка
*******

Група: Banned
Коментари: 4,056
Регистриран: 15.02.07
Потребител No.: 42



Цветарката оу

(Psittirostra psittacea) е от рода на голямата и малката цветарка коа, както и на голямоклюната цветарка коа.
Тази птица била най-обикновена на шестте главни острова на Хавайския архипелаг през последното десетилетие на миналия век. На някои острови, като например на Оаху., на Молокаи и на Лавай, тя е изчезнала напълно. На Мауи или е много рядка, или също е изчезнала. Смята се, че на о-в Кауаи, където най-малко е била преследвана от хората, тя също сега е много рядка. Фишър, Саймън и Винсент, автори на „Червената книга" или „Дивата природа в опасност", не я смятат за напълно изчезнала, но изтъкнатият американски орнитолог Гринуей я причислява към изчезналите птици,
Цветарката оу е сравнително едра птица — на дължина достига до 15—17 см. Окраската й на горната страна на тялото, крилете и опашката е маслиненозелена, а долните части са по-светли — зеленикавосиви. Главата на мъжкия е жълта. Клюнът й е светъл и тънък, както на чинките, и е извит, както на папагалите. Основната храна на цветарката оу били цветовете и плодовете, а малките се хранели с насекоми и гъсеници.
За биологията на птицата се знае много малко, а нейно гнездо никога не е намирано.
Гринуей смята, че е напълно изчезнала на островите Оаху (в началото на нашия век), Молокаи (през 40-те години на нашия век), Ланаи (към 1923 г.), както и Кауаи (съвсем неотдавна). Главната причина за измирането на птицата били внесените от човека плъхове на островите, както и болестите, предизвиквани от комари. А това, че видът е доживял до наши дни на остров Хавай, изследователите обясняват с обстоятелството, че островът е значително по-голям от останалите и на него има по-подходяща среда за тези птици, както има повече храна.


Голямата цветарка коа

(Psittirostra palmeri) също принадлежи към под семейството на насекомоядните и зърноядните цветарки.
Тя прилича на чинка и е едра птица. — дълга е 23 см. Окраската й е оранжева, със златисти шарки.
Тази птица обитава горите и се придържа предимно в гъсталаците на акацията. коа, чиито зелени бобови шушулки са основната й храна. През периода на гнезденето яде и гъсеници.
Голямата коа била уловена и описана за пръв път от Палмер през 1894 г. в западната част на остров - Хавай. Пъркинз обаче ловил тези птици по западните и южните склонове на Мауна - Лоа и смятал, че цялата популация е съсредоточена в плодоносещите горички на акацията коа. Той видял птицата за последен път през 1896 г.
По-късно птицата не била открита никъде на острова, макар и да са я. търсили опитни местни хора и добри колекционери.
Малката цветарка коа (Psittirostra flaviceps) била открита в горичките от коа през септември и октомври на 1891 г., когато Палмер и Мунро събирали колекции. Тя била определена от Уолтър Ротшилд, който я наименувал през 1892 г. След 1891 г. тя повече не била виждана.
Голямоклюката чинкова цветарка (Psittirostra kona) от рода на цветарката коа принадлежи към подсем. Насекомоядни и зърноядни цветарки.
На о-в Хавай се срещат не по-малко от пет вида от този род цветарки, които-приличат на чинки, но те не се срещат на никой от другите острови. Голямоклюната цветарка е сравнително дребна птица, достигаща на дължина до 15 см. Оперението й има маслиненозелена окраска с белезникаво коремче. Тази птица притежава най-голяма човка от цялото семейство Хавайски цветарки, откъдето идва и името й. С нея птицата разбива твърдите суха зърна на дървото наио, с които се храни,
Голямоклюната чинкова цветарка била открита от Уилсън на остров Хавай през 1887 г. По-късно — през 1891 г., Палмер и Мунро уловили по няколко екземпляра от нея, а на следната година, както и през 1894 г. Пъркинз успял да се сдобие с няколко екземпляра. Това били и последните екземпляри от тази голямоклюна птица, тъй като след това вече никой не я е виждал сред живата природа.


Цветарката Ула-аи-хаване

(Ciridops anna) принадлежи, както и предходните четири вида птици, към нектароядните цветарки.
Това е дребна, подобна на чинката птица, която достига на дължина до 12 см;. Окраската й била предимно в - черно- и сиво: горната част на главата и горната част на гърба били бледосиви, а крилните пера и кръстът на птицата — червени. На главата имала черно венче, гърлото също било черно, изпъстрено с фини сиви ивици; гърдите на птицата били черни, а коремът червен. Нейната къса човка била приспособена за хранене с плодовете на палмата хавана.
Птицата се срещала изключително на Хавайските острови и била разпространена в планините Хило и Кохала, но се срещала рядко и в Кона.
За биологията на птицата не е известно нищо друго освен това, че била плашлива и свадлива.
Ула-аи-хаване била открита от Палмер, който уловил един екземпляр за Ротшилд на 20 февруари 1892 г. близо до изворите на р. Авини в планината Кохала. Изглежда обаче, че още по това време популацията била съвсем малка. Мунро предполага, че през 1937 г. имал възможност да види една птица от този вид, но сам не е достатъчно уверен в това. Сега вече се смята със сигурност, че птицата е напълно изчезнала.
Цветарката от Оаху (Hemignathus lucidus lucidus), наречена още накупуу, е друг вид от същия род, за която се смята, че е напълно изчезнал.
Тази птица, която не отстъпва по големина на акиалоа, има също сърповидна човка, но е малко по-къса. Окраската й била зелено жълта
Този подвид на накупуу обитавал планинските гори на о-в Оаху и бил разпространен в долния горски пояс, съставен предимно от дървета с големи стъбла. Преживял докъм 1860 г. По-късно гората, където тази цветарка се срещала, била изсечена. Предполага се, че някоя от тези обречени на изчезване птици се е запазила и след това, но не за дълго, тъй като в продължение на десет години — от 1893 до 1902 г., Пъркинз не открил нито една птица на острова. Неуспех претърпели също и много други колекционери и опитни природоизпитатели, които упорито търсили цветарката.
Подвидът накупуу от остров Мауи (Hemignathus lucidus) бил открит в началото на 90-те години от миналото столетие. Той имал жълтеникава окраска. Пъркинз уловил последния екземпляр от този подвид
на височина 1300—1500 м през 1896 г. Оттогава тя вече не била наблюдавана.
Третият и последен подвид на тази птица от о-в Кауаи и до днес се среща, макар и да е вече на изчезване.


Цветарката апапане

(Himatione sanguinea freethii) също принадлежи като хавайската цветарка мамо и черната мамо към подсем. Нектароядни цветарки (Drepanidinae) от сем. Хавайски нектарки (Drepanididae). Наричат я още лайсански медоед.
Цветарката апапане е една от най-обикновените и най-разпространени представители на подсем. Нектароядни цветарки на островите Ниихау, който се намира западно от Кауаи, Мауи, както и на Ланаи и Молокаи, където е по-рядка. Цветарката апапане се среща на Оаху, както и на Кауаи. Преди много години вятърът я отнесъл и на о-в Лайсен. Именно подвидът от този остров е изчезнал напълно.
Лайсанската цветарка апапане била малка червена птица, която достигала на дължина към 12 см. Отличавала се от цветарките апапане на големите острови но това, че окраската им била малко по-бледа. Крилата и опашката й били тъмнокафяви, а долната страна на тялото й — по бледа.
Остров Лайсан, където се срещала тази цветарка, представлява издигнат коралов риф, дълъг 2 мили и широк 1 миля. Намира се в Тихия океан на около 800 мили от Хонолулу, Според даденото от орнитолога Фишър описание птиците се срещали из целия остров, но най-разпространени били във вътрешността между високите треви и ниските храсталаци, граничещи с открити пространства близо до лагуната на острова.
Гнездото си лайсанската цветарка изграждала от нежни стръкчета трева и коренчета в средата на туфа трева.
Отгоре птицата го застилала с пух от млади албатроси. Това ставало обикновено през втората половина на май, а в гнездата били намирани от 1 до 4 яйца. Основната храна, както и на останалите видове от този род, били насекомите и цветният прашец.
До началото на нашето столетие лайсанската цветарка била обикновена на острова. През 1903 г. на острова били внесени зайци по търговски съображения, които за кратко време унищожили естествената среда, необходима за съществуването на птиците. Преди внасянето на зайците Фишър намерил лайсанската цветарка наистина по-малко разпространена от сухоземните птици — водното пастирче и чинката, но „в никакъв случай рядка, тъй като след кратко ходене ние винаги можехме да срещнем много от тях".
През 1911 г. членовете на друга експедиция от природоизпитатели изчислили, че на острова имало около 300 екземпляра от тази птица. Орнитологът Уетмър,. който посетил острова през 1923 г., срещнал само 3 птици. По-късно вече никой не можал да открие следи от тази птица.
Днес от нея са запазени препарати, — кожи и скелети, и то само в малко музеи в света: Берлин, Бремен, Чикаго, Кеймбридж, Ан Арбър (Мичиган), Денвър, Хонолулу, Лондон, Ню Йорк, Пало Алто, (Калифорния), Питсбърг, Стокхолм.


Хавайската цветарка

(Drepanis pacifica), Фиг-60. наречена още хаванска нектарка или мамо, принадлежи към сем. Хавайски нектарки (Drepanididae). Представителите на това семейство са характерни изключително за Хавайските острови. Известни са с голямото разнообразие на човките си — от къса и дебела до дълга и тънка извита човка.
Всичките 22 вида, принадлежащи към това семейство, По всяка вероятност са потомци на един или няколко прилетели на островите видове нектарки, които впоследствие различно са еволюирали съобразно с разнообразните хранителни условия. Подобен случай ни е известен при Дарвиновите чинки на островите Галапагос. Поне такова е мнението на съветските орнитолози.
Така че различните представители на сем. Drepanididae представляват голям интерес от еволюционно гледище. Ето защо ще си позволим да цитираме мнението на видния френски професор Жан Дорст, изтъкнат съвременен еволюционист и природозащитния със световна известност.
В процеса на еволюцията това семейство е претърпяло адаптивна радиация (приспособително разпадане — б. а.), която е довела птиците до такива форми, които на пръв поглед сякаш нямат родствени връзки. Поради липсата на други птици те са заели всички свободни екологични ниши, принадлежащи на птици от най-различни семейства. Тяхната еволюция наподобява еволюцията на Дарвиновите чинки от Галапагоските острови. Но тук измененията се оказали по-дълбоки, тъй като тази група се отличава с по-високата си степен на диференциация, изразена по-специално във формата на човката — у едни тънка и удължена, у други — яка и тъпа, което се обяснява със специализацията към добиването на съществуващата на островите разнообразна храна.
Някои от тези птици с яркожълто червено или оранжево оперение били желана плячка за коренните жители на Хавайските острови. Те оскубвали перата на птиците, пришивали ги на тъкани и приготовлявали от тях дрехи и грамадни украшения за главите на вождовете.
Събирането на пера несъмнено е ограничило сериозно числеността на някои видове. Но когато тази практика била премахната, тези видове птици се срещали все още твърде често, така че по всяка вероятност това не е имало пряко отношение към изчезването на който и да било вид от нектарките.
Ето защо причината за постепенното изчезване на тези птици би трябвало да се търси в колонизирането на островите от европейците. Решаваща роля за това е изиграло унищожаването на горските масиви, особено в низините. Повечето от птиците, които имали строго определен набор храна, изчезнали заедно с растенията, с които се хранели. Така че в основата на тяхната гибел лежи извънредно тясната хранителна специализация. Огромна вреда на автохтонните птици била нанесена и от плъховете, които отлично лазят по дърветата."
Хавайските цветарки се отличават с малките си размери — от 10 до 20 см, а цветът на оперението им е предимно зелен, жълт и червен. У някои видове половият диморфизъм е ярко проявен, а у други липсва. Гнездата им са просто изградени и могат да се видят както в тревата, така и по клоните на дърветата и храстите. Женската снася обикновено 2—3 яйца.
Хавайската нектарка дрепанис пацифика, наречена още хавайска мамо, е ендемичен вид за Хавайските острови. Тя обитавала планинските гори. Бяла средна по размери птица — стигала на дължина към 20 см. Човката й била много дълга и извита сърповидно. Оперението и било черно с изключение на жълтите пера по извивката на крилата, на кръста и долно опашните пера.
Както се каза, хавайската нектарка е изчезнала отчасти вследствие на преследването й от ловците на пера, отчасти в резултат на строгата и адаптация към цветовете на определени видове от местната флора, които били унищожени от белите преселници. Както съобщава Жан Дорст, според едно неотдавнашно проучване на Вернер (1968 г.) изглежда, че някои дрепаниди са станали жертва на птичи болести, пренесени от внесените на острова комари.
Хавайската нектарка мамо била наблюдавана за последен път в горите на Каумана, на около 1000 м височина над града Хило, през 1898 г. Смята се, че това е била последната птица.
Препарирани екземпляри от нея се - пазят в музеите на Ню Йорк, Лондон, Кеймбридж (Англия), Кеймбридж (Масачузетс), Хонолулу, Париж, Виена, Тринг, Лайден.
В забележка към книгата си „Преди да умре природата" проф. Дорст изказва задоволството си, че положението на хавайските цветарки било по-добро, отколкото може да се очаква. Той съобщава, че редица видове, смятани за измрели, все още съществуват. Не по-малко от 4 вида (Palmeria dolei, Pseudonestor xanthophrys, които никой не е видял от 1890 г., Psittirostra psittacea и Ps. bailleni) са били отново намерени през 1940 г. Запазили са се, както изглежда, още и някои други видове. Освен това въз основа на сведенията на Ричардсън и Боуелс проф. Дорст пише, че всички известни на о-в Кауай птици били открити в запазените участъци гора.
За черното мамо (Drepanis funerea) Гринуей е на мнение, че най-вероятно е измряла. Последният зарегистриран екземпляр бил уловен през 1907 г.
Подобно на хавайската цветарка нейното оперение било изцяло черно с изключение на малката сива ивица по външните краища на маховите пера. Жълти пера по извивката на крилата не е имала.
Биологията й не е добре позната. Известно е само, че била твърде любопитна и обитавала долното и средното равнище на горите. Гласът й бил като на другите нектарки. Хранела се с нектар от цъфтящите растения.
Местни жители и природоизпитателя претърсвали: най-грижливо последните запазили се местни гори чак до върха на планината Оло-куи, но не успели да открият нито една птица от този вид.
Ето какво пише по този въпрос и орнитологът Пъркинз: „Оо-никууму (черно мамо), изглежда, е най-рядката от всички птици, от които съм се сдобил с екземпляри. Прекарах няколко дни в обиталищата на птиците, като усилено ги търсех, но не видях нито една, и то по време, когато отлично се бях запознал с техните навици."
Предполага се, че главната причина за изчезването на птицата била тази, че голяма част от горите били Фиг-61. унищожени от едрия рогат добитък. Освен това голямо значение са имали и внесените на острова кафяви плъхове и мангусти.
Препарирани екземпляри от черната цветарка са запазени в музеите на следните градове: Молокаи (Хавайските острови), Ню Йорк, Лондон, Кеймбридж (Великобритания), Кеймбридж (Масачузетс), Бремен, Хонолулу.


Акепа

(Loxops coccinea) също Фиг-59. принадлежи към подсем. Насекомоядни и зърноядни цветарки.
Тази сравнително дребна птица достига на дължина до 12 см. У нея по отношение на окраската й силно е проявен половият диморфизъм — мъжките от о-в Хавай се отличават с ярката си оранжево-червена окраска, докато оперението на женските отгоре е зелено, а отдолу — жълто. Човката й е къса и светла, макар да се храни с гъсеници и паяци.
Цветарката акепа е представена с няколко подвида на различните Хавайски острови. От големите острови те не са се срещали само на Ланаи и Молокаи. В миналото навсякъде са били обикновени, но днес са силно намалели.
От известните под видове е изчезнал само този, който обитавал о-в Оаху. Той бил открит и описан през 1825 г., но още тогава бил рядък. Последният екземпляр бил уловен от колекционера X. Палмерс, а Перкинз я видял около 1900 г. Оттогава никой не е улавял или виждал цветарката акепа от о-в Оаху, поради което тя била включена в списъка на изчезналите птици.
Акиалеа (Hemignathus obscurus) принадлежи също към подсем. Насекомоядни и зьрноядни цветарки. За кея се смята, че е напълно изчезнала.
Акиалоа била птица със зеленикавожьлта окраска с тъмна мантия. Тя до стигала дължина около 16 см, от които 4 см се падали на извитата и тънка човка, с която търсела насекоми из пукнатините на дърветата. Обитавала три от островите на Хавайския архипелаг. Подвидът на о-в Хавай, който бил широко разпространен в западната част на острова през годините 1891—1895, по-късно бързо изчезнал. Били организирани няколко експедиции за търсенето му, но никоя не го открила. През 1940 г. бил открит само един-единствен екземпляр по източното крайбрежие на острова.
Днес птицата се смята за напълно изчезнала.
Подвидът акиалоа от остров Ланаи бил наблюдаван през 1894 г. от колекционера Перкинз, наскоро след като бил описан. Съобщава се, че Мунро уловил такава птица през 1911 г., но поради липса на потвърждение този факт не се приема от специалистите. Днес се смята, че този подвид е окончателно изчезнал.
Подвидът акиалоа от остров Оаху бил наблюдаван за последен път през 1837 г. Оттогава се смята за изчезнал.


Голямата амакихи

(Loxops sagittirostris) принадлежи към под семейството на насекомоядните и зърноядните цветарки (Psittirostrinae) от сем.Хавайски цветарки (Drepanididae).
Голямата амакихи била открита през 1892 г. от колекционера X. Палмерс в долните склонове на вулкана Мауна-Кеа на Хавайските острови. Още по това време тя станала рядка, тъй като гората била изсечена, за да посадят на нейно място захарна тръстика.
Последният екземпляр бил уловен през 1900 г. на запазен участък от гъстата гора в същия район. След. това никой не е чул нищо за тази птица, нито пък тя е била видяна от някого.
Предполага се, че е изчезнала през 1900 г. или малко по-късно.
Алаувахио (Loxops maculata) също принадлежи към подсем. Н а с е к о м о я д н и, и зърноядни цветарки от сем. Хавайски цветарки.
Тази дребна птица, която достига на дължина около 12 см, се отличава с тъмната си окраска и жълтеникавото си коремче. Тя обитавала гористите склонове на планините, където пълзяла по стъблата на дърветата. До недалечното минало на шестте главни острова на Хавайския архипелаг — Мауи, Ланай, Молокаи, Оаху, Кауи и Хавай, се били обособили отделни под видове
Подвидът алаувихио от о-в. Ланаи до 1913 г. бил обикновен, но постепенно започнал да намалява и през 1937 г. била уловена последната птица. Оттогава вече повече от 40 години никой не е наблюдавал тази птица.


Разноклюната хуйа

(Heterolocha acutirostris) принадлежи към сем. X у й и (Calleidae) от разр. Врабчови (Passeriformes). Това е друг вид новозеландска птица, изчезнала напълно в началото на нашето столетие. Подобно на четирите вида храстови новозеландски орехчета, един от които, както видяхме, вече е изчезнал, и на нелетящата птица киви тя също е ендемит за Нова Зеландия.
Разноклюната хуйа е доста голяма птица, която достига на дължина до 45 см. Цялото и оперение е траурно и само в края на опашката има широка бяла ивица. Поради черното оперение местното население я нарича врана. Мъжкият и женската се различават силно по формата на човката — у мъжкия тя е къса и дебела като на нашенския кос, докато човката на женската е почти двойно по-Дълга, по-тънка и дъговидно извита. Предполага се, че при търсенето на насекоми под кората на дърветата мъжката птица е пробивала с яката си човка кората на стъблото, а женската изваждала насекомото или личинката с дългата си човка.
Разноклюната хуйа обитавала Северния новозеландски остров, като предпочитан биотоп за нея били гористите райони. Можела да се види на земята или между смесените букови гори. Сезонът за мътене започвал през октомври и завършвал до края на ноември. Гнездото си хуйата изграждала в кухи дървета. Основната и храна били насекомите.
Според специалистите хуйата е изчезнала от Северния остров вероятно през 1907 г. Общото мнение е, че голям дял за това има убиването на птиците за украшение от маорите, както и усиленото им ловене за музейни и частни сбирки от европейците. Големият американски орнитолог Гринуей обаче е на мнение, че тази причина не е била най-важната, тъй като той можал да намери само 65 кожи и скелети ©т тази птица в различни музеи на света. Но той предполага, че дори и да са 150, не това е решаващо. Според него най-съществената причина за изчезването на разноклюната хуйа е било преди всичко унищожаването на горите чрез пожари и изсичането км за земеделски цели. Освен това Гринуей смята, че значение за унищожаването на птиците са могли да имат болестите, т. е. различните видове акари, внесени от Азия и Африка посредством други птици.
За хуйата днес ни напомня образът й, гравиран върху монетите от шест пенса, както и изображението и върху някои пощенски марки от Нова Зеландия. Препарирани екземпляри от нея, а също кожи и скелети се пазят в музеите на следните градове в света; Ню Йорк, Филаделфия, Ванкувър, Принстаун, Мелбърн, Лондон, Екситър (Англия), Оклънд, Ан Арбър (Мичиган), Бремен, Стокхолм, Нюкясъл на Тайн, Осло, Женева, Кеймбридж (Масачузетс), Кристчърч (Нова Зеландия), Чикаго, Единбург, Брюксел,. Мюнхен, Бремен и др.


Храстовидното новозеландско орехче

(Xenicus lyalli) принадлежи към сем. Н о в о з е л а н д с к и орехчета (Xenibidae) от разр. Врабчови (Passeriformes). За него е известно, че се е отдалечило доста от останалите три представителя на семейството. Смята се, че не е могло да лети, а това е единственият известен случай, когато птица от врабчовите не може да лети.
Храстовидното новозеландско орехче било по-едро от останалите орехчета. Окраската му била кафява отгоре и зеленикаво жълта отдолу. Тъмнокафявите краища на перата го правели да изглежда доста пъстро. За него е известно само това, че водело нощен начин на живот и се криело между скалите.
Срещало се само на о-в Стивънс в Нова Зеландия. Тази птица е една от първите жертви от орнитофауната след заселването на белия човек на острова. Тя била особено уязвима за плъховете и другите хищници, тъй като не можела да лети и търсела храната си на земята и върху пъновете. Смята се, че била изтребена за кратко време от котката на фаропазача на островчето. Всички запазени колекционни екземпляри от нея, които били изпратени в Лондон, били жертви на тази котка.
Сега за съществуването на храстовидното новозеландско орехче в миналото свидетелствуват само няколко препарирани екземпляра, намиращи се в музеите на Лондон, Кеймбридж, Кристчърч, Ню Йорк, Питсбърг и Нова Зеландия. Тези експонати потвърждават факта до какви пагубни последици за някои видове от местната фауна може да доведе пренасянето на хищни животни от човека, особено на по-малките острови.


Черното ему

(Dromaeius novaehollandiae diemenianus) е единственият от трите подвида птици ему, които са напълно изчезнали. Днес Е м у (Dromaeidae) от разр. Ему и К а з у а р и (Casuariiformes) е представено в Австралия от един род с единствен вид — Dromaeius novaehollandie. Това е едра птица с плътно телосложение — на височина достига до 170 см, а теглото й е 45—55 кг. Оперението й е „къдраво", а окраската му е еднотонна — кафяво сивкава
Ему е предимно моногамна птица. Преди женската да снесе яйцата си — от 7 до 8, а понякога до 21 на брой, мъжкият изгражда гнездо от трева, листа и клонки, което има вид на платформа. Когато яйцата са повече, обикновено и друга женска е снасяла в гнездото. Мътенето поема също само мъжкият, който лежи върху яйцата в продължение на 53 до 60, а според някои сведения дори 66 дни.
Разбира се, през това време той напуска за малко гнездото, за да се нахрани. Малките пиленца имат ивичеста окраска.
Ему се храни с плодове и семена, но понякога яде и дребни животни. Когато птиците са в голямо количество в даден район, те нанасят забележими щети на полето. Именно по тази причина още през 1923 г. в някои райони на Западна Австралия птиците ему били зачеркнати от списъка на закриляните животни, в който дотогава, фигурирали. Нещо повече, в някои области държавата започнала да плаща премия за всяка убита птица. През 1932 г. дори се стигнало до невероятен куриоз. В резултат на силния протест на фермерите и изобщо на земеделските стопани в някои райони били изпратени за борба срещу птиците войници, въоръжени с. . . картечници.
Сега птицата ему е много рядка и специалистите се надяват, че тя може да бъде спасена само благодарение на резерватите.
Черното ему, което се срещало на о-в Кенгуру и на о-в Кинг в Басовия пролив край Австралия, днес е напълно изчезнало. А по времето, когато о-в Кенгуру бил открит през 1802 г. от Флиндърз, той видял огромно количество от тези птици тук. До 1836 г., когато от Англия пристигнали първите колонисти, на острова нямало никакви едри птици. Тук преди това редовно акостирали със съдовете си ловци на тюлени. Смята се, че черното ему е станало именно тяхна жертва, тъй като те се хранели с месото на тези птици. Но австралийските природоизпитатели Морган и Сатън са на мнение, че най-вероятно горските пожари са станали причина за изтребването на птиците.
Така или иначе сега от тази птица е останал един-единствен препариран екземпляр, който се намира в Националния музей в Париж. Той бил донесен в столицата на Франция от Франсоа Перон и други природоизпитатели, които участвували в морската експедиция през 1803 г. На о-в Кенгуру те уловили три екземпляра от черното ему и ги донесли живи в Париж, където птиците живели известно време. Кожата на едната от тях се пази оттогава в Националния музей.


Моа или динорнис

(Dinornis ingens, Dinornis giganteus) е друга гигантска птица, която подобно на епиорниса от Мадагаскар е изчезнала напълно през историческо време. Днес зоологията причислява гигантската безкрила моа към групата на Бягащите птици (Ratidae) от сем. Новозеландски динорниси (Dinornithidae), в което влизат 27 вида из мрели новозеландски птици, които според орнитолога Арчи са обединени в 2 семейства и 7 рода. Други специалисти дават малко по-различна, но приблизителна класификация. От птиците, влизащи в групата на бягащите, моата е сродна както с новозеландската безкрила киви, така и с австралийските, африканските и американските щрауси. По конструкцията си тя прилича на щрауса и епиорниса, по структурата на перата — на казуарите, а яйчната й черупка е сходна с тази на американското нанду.
Далеч, много далеч от нас, някъде „накрай света" се намира островна страна с богата и величествена природа и с крайно интересен и своеобразен животински свят. Тази страна се нарича Нова Зеландия. Тя се състои от два големи острова — Северен и Южен, и от няколко по-малки — Чатъм, Стюърд, Окланд, Кямпбел. Кук и други още по-малки, Когато първите преселници — маорите, пристигнали тук през 1350 г. от Полинезия със своите първобитни лодки, те заварили безкрайно множество разновидни безкрили птици. Някои видове от най-едрите били вече напълно изтребени от аборигените, но една от тях все още се срещала — тя била особено интересна и импозантна и най-едрата измежду всички останали. На височина достигала до три и половина метра, а дори и повече, а тежала колкото кон — цели 300 кг. Главата на тази непозната за тях птица била малка и сплесната странично. Човката й също била сравнително малка и къса, но изглеждала масивна и здрава. Шията на птицата, както и „слонските" й крака били твърде дълги, а опашка почти нямала.
Великанските птици обитавали предимно гористите и блатистите райони на островите, а понякога се приютявали и в пещерите. Женските били по-дребни от мъжките. Те живеели на двойки, водели моногамен живот. Били "вегетарианци"— хранели са се главно с растения, семена и корени. Дебелите коренища на дървовидните папрати и други растения те изравяли от почвата с трите пръста на силните си крака.
Преселниците нарекли тази птица м о а. За тях тя била лесна и вкусна плячка. Наистина ударите на яките крака на птицата били твърде опасни, но прикривайки се зад гъстите папрати и стъблата на грамадните дървета, ловецът лесно успявал да се доближи на един хвърлей до нея и да я убие с копието си. Зоолозите и етнографите са на мнение, че наред с растителните корени и рибата птиците моа, каквито в миналото на островите се срещали повече от двадесет вида, били основна храна на най-древното население на тези чудни острова — на мориорите. Не случайно по-късните заселници и съвременни туземни жители на Нова Зеландия — маорите, наричат своите предшественици „Моа хънтърс", което ще рече ловци на моа. Едрите яйца на гигантската птица, които побират съдържанието на повече от 100 кокоши яйца, също били лакомство за туземците. С перата на главата и опашката главатарите на мориорите и на маорите украсявали главите си. Всичко това се потвърждава от обстоятелството, че при проучването на старите селища често били откривани купища кости и черупки от яйца на моа. Нещо повече, на много от намерените кости личали следи от първобитни сечива на туземното население.
Първите субфсилни останки от гигантска моа били донесени в Европа през 1837 г., а след това и през 1843 г. Получените кости дали възможност на английския учен зоолог, анатом и палеонтолог Ричард Оуен (1804—1892) да реставрира скелета на огромната птица. Той я нарекъл динорнис гигантеус, т. е. птица-гигант.
Към средата на миналото столетие и по-късно започнали да пренасят в много европейски страни и други кости, яйца и пера от Динорнис. Само в продължение на три години, от 1847 до 1850 г., английският пътешественик и натуралист Уолтър Мантел, ревностен изследовател на новозеландската фауна, събрал огромен брой кости на моа, както и запазени повече или по-малко черупки от яйца. Една от най-големите сбирки е донесената в Европа от „Наварската експедиция" на младия виенски учен Фердинанд фон Хохщетен.
Кога е загинала окончателно гигантската птица не се знае, нито пък някой е можал точно да определи непосредствената причина за измирането й. Повечето специалисти са на мнение, че птиците са изчезнали най-напред на Северния остров, и то наскоро след влажния климатичен период, когато голяма част от ливадните земи до голяма степен са били обрасли с гори. Един от изследователите — Оливър, допуска, че хората може да са имали известно влияние върху числеността на птиците. В потвърждение на това той твърди, че всички птици са измрели в продължение приблизително на 300 години след идването на маорите на островите, което приблизително съвпада с времето малко преди колонизирането на острова от европейците.
Все пак се намират оптимисти, които допускат, че някъде из най-недостъпните гъсталаци на островите все още живеят
някоя и друга двойка гигантски моа, които рано или късно ще бъдат открити от човека.
Преди десетина години за зоолозите от цял свят дойде като изневиделица съобщението, че гигантската новозеландска птица моа е жива. Тази сензационна новина бързо прелетя по цялото земно кълбо и бе отразена в много списания и вестници. Радиостанциите, включително и Радио София, я разпръснаха по света. Нашумялото съобщение гласеше, че летци от патрулната авиация на новозеландските въздушни войски фотографирали от въздуха живи моа. Нещо повече, през 1959 г. известното английско списание „Лъндън илюстрейтед нюз" Помести на своите страници снимката, уж направена от летците, на която, макар и не съвсем ясно, но все пак добре личат силуетите на някакви грамадни птици. Разбира се, това се оказа само един вестникарски блъф. На писменото запитване на съветския зоолог И. Акимушкин по този повод директорът на новозеландския Доминион-музеи в Уелингтън отговаря:
„Съвсем категорично мога да заявя, че никой не е виждал и фотографирал живи моа. Това съобщение е лъжливо. През настоящата година ние предприехме много експедиции, за да търсим гигантските птици. В резултат намерихме само овъглени останки от не особено едра моа — Megalopteryx didinus, на .мястото на стар бивак на маори в долината около езерото Те-Анау.
Възможно е моа от този вид да са изчезнали неотдавна, преди по-малко от сто години, но днес вече не съществува никаква надежда да бъдат открити живи моа."
Безспорно мнението на големия новозеландски учен по въпроса за съществуването на тези уникални птици не може да не бъде прието за напълно меродавно.


Кенгуруто на Грей

(Halmaturus Greyli),е една от първите жертви на безпощадното преследване от страна на европейските заселници на австралийския континент .
Това животно имало среден ръст измежду събратята си; заедно с опашката достигало на дължина до 1,5 м. Красивата му козина била кафеникаво пепелява, а на коремната страна — белезникава, но за разлика от останалите видове кенгура то имало черни крака (до известна височина) и тъмни напречни ивици на гърба, които достигали на брой до 10— 12. От окото до носа имало черна ивица, а над окото — бяло петно.
В миналото това особено красиво животно пасяло на големи стада по просторните равнини на Югоизточна Австралия между реките Мъри и Виктория. Обитавало откритите тревни равнини.. заобиколени от солени лагуни и редките стъбла на австралийската пиния.
През 1910 г. кенгуруто на Грей било все още многобройно, но вече след 1923 г. започнало бързо да намалява. Ето защо по инициатива на проф. Джонс били организирани няколко експедиции с цел тези животни да бъдат изловени и затворени в специално организирания за тях резерват. За съжаление резултатът от благородната инициатива бил напълно отрицателен. При преследването на кенгурата загинали 4 екземпляра и което е по-лошо, многобройните статии в пресата насочили вниманието на бракониерите към този вид кенгуру, в резултат на което последните изтребили останалите живи екземпляри. В крайна сметка единствената "полза" от доброжелателните намерения на проф. Джонс бали четири кожи на загиналите животни, които днес имат особено висока музейна стойност Освен това в зоологическата градина, в Аделейд (Австралия) бил прибран последният женски екземпляр от кенгуруто на Грей, който умрял тук през 1937 г.
Сега в различни музеи на света се пазят като голяма ценност 6 кожи, 7 черепа и други кости на напълно изтребеното кенгуру на Грей.
Освен кенгуруто на Грей било унищожено и кенгуруто падемелон (Thylogale porma).
За окончателното изтребване на четирите вида кенгура от австралийската фауна освен бракониерите голяма роля са изиграли и европейските лисици, внесени, както вече се каза, за борба срещу зайците, както и за ловни цели. Това необмислено аклиматизиране на хищниците в области, където те по-рано са липсвали, обикновено води до опасност от нарушаване на екологичното равновесие в дадена биоценоза. Впрочем на континента Австралия съществуват и други многобройни фактори, които са оказали фатално влияние за съдбата на австралийските бозайници, а ги застрашават и за в бъдеще. Това са пренесените от заселниците бозайници, като зайци, лисици, котки, плъхове и свине, както и пожарите, ширещи се на огромни територии, убийствените суши от време на време и други подобни. Освен това голямо значение има и безконтролното употребяване на пестициди при отглеждането на селскостопанските култури.
Разбира се, в много случаи е невъзможно да се установят точните причини за унищожаването на даден вид животно, но така или иначе за изтребването и за рязкото намаляване на числеността на един или друг вид австралийско торбесто животно голяма роля е изиграл човекът, особено преселниците.
Групата на торбестите австралийски животни доскоро наброяваше около 150 различни вида. От този брой днес най-малко 10 вида вече не съществуват — бяха унищожени през нашето столетие.
От кенгурата загинаха „наведнъж" 2 вида. А няма съмнение, че през близките години ще научим за изчезването на още 4—5 вида, от които до момента са останали по няколко екземпляра. А в такъв случай и най-големите грижи не могат да спасят нито едно животно.
Освен, изчезналите кенгура, изчезнали са напълно още три вида торбести плъхове (Potovous gilberti, P. platyops, Betongia gaimardi), както и един вид малка торбеста мишка (Anthechimus apicalis).


Тасманийският торбест вълк

(Thylacinus cynocephalus), Фиг-51. наречен заради ивичестата му окраска още и торбест тигър, принадлежи към сем. Торбести белки (Dasyuridae) от многорезцовите торбести. бозайници.
Торбестият вълк е най-едрото животно измежду всички торбести хищници. Научното му наименование — Тилацинус, дадено му от Линей, ще рече „торбесто куче с вълча глава". Тази най-кратка характеристика на животното се смята от зоолозите за твърде сполучлива и изразителна.
По външен вид и размери тасманийският торбест вълк прилича на едро овчарско куче или нашенски вълк. Тази Прилика се подчертава и от сиво кафеникавата му козина. На дължина достига до 2 м, почти половината от която се пада на правата му силна мускулеста опашка, лишена от космена покривка. Височината му при холката достига до 60 см. Главата му е голяма и масивна устата му — широка, със здрави челюсти и се отваря почти до ушите. Краката му са сравнително дълги, като предните му лапи притежават по пет пръста, снабдени със здрави нокти, а задните — четири. Подобно на африканското- диво-куче тасманийският торбест вълк е лишен от „голям пръст". Характерни за; окраската му са черните или тъмно-шоколадовите ивици напречно на гърба, чийто брой варира от 12 до 17. Заради тази му окраска именно първите заселници го нарекли „торбест тигър" или „зебровиден вълк". „Торбата" на тасманийския вълк представлява сърповидна кожеста гънка, под която са разположени четири цицки. Тя е отворена назад, към ануса.
Тасманийският торбест вълк обитава планински райони, обрасли с гори, и прави леговищата си в пещери или скални пукнатини. Той е нощно животно — почти целия ден прекарва в леговището си, а щом се здрачи, излиза на лов. Негова предпочитана и лека плячка са различните видове кенгуру, главно дребните — валаби, торбестите язовци и други по-дребни животни. Някои специалисти твърдят, че не се отказва и от мърша. Биологията на торбестия вълк е слабо позната поради скрития му начин на живот. За размножаването му се знае само това, че женската ражда три или четири малки.
Естествен враг на торбестия вълк е дивото куче динго. Предполага се, че именно то го е изтикало твърде много от някогашния му широк ареал на континента. Белите преселници довършили това дело. По време на колонизирането на Австралия торбестият вълк все още бил многоброен тук, но заради щетите, които нанасял на скотовъдството, скоро бил изтребен напълно. След като овцевъдството получило широки размери по безкрайните полета на континента, той започнал да напада стадата, тъй като овчето месо му допаднало на вкус. Започнала ожесточена борба срещу него. За всеки убит торбест вълк била заплащана специална премия. Това продължило до 1909 г., макар фактически към края на миналото столетие той да е бил почти напълно унищожен на континента. На о-в Тасмания торбестият вълк се запазил по-дълго. Преди столетие той бил все още сравнително многоброен тук. Но щом и тук се разраснало овцевъдството, започнало поголовното му изтребване. Последно негово убежище станали западните диви и труднодостъпни области на острова. От 1933 г. насам торбест вълк вече не бил улавян. През 1961 г. в района на нос Сънди, разположен на западния бряг на Тасмания, случайно бил убит млад мъжки торбест вълк. Има косвени данни, че той се е срещал в Тасмания до 1966 г. По това време един от зоолозите, ангажирани с изучаването на торбестия вълк — Н. П. Лайърд, съобщил, че същият все още се среща на малки групи в някои затънтени райони на Тасмания.
Но макар че от 1938 г. торбестият вълк е поставен под най-строга охрана, изтъкнатият австралийски зоолог Майкъл Шерленд най-категорично твърди: „Той е достигнал точката, от която връщане назад няма. И най-добрите намерения не ще го спасят. . ."
В миналото някои зоопаркове са притежавали това рядко и интересно животно, но последното от тях е умряло в един от австралийските зоопаркове през тридесетте години на нашето столетие.
Известният австралийски зоолог Дж. Грифит и неговите помощници от години насам полагат неимоверни усилия да открият следи от торбест вълк на о-в Тасмания. Те разпространяват из целия остров плакати, с които се съобщава на населението, че всеки, който открие някакви следи от животното, ще получи награда от 100 долара. Противно на мнението на австралийските зоолози Грифит е оптимист — той смята, че тасманийският вълк все още съществува.
Дори и да се съгласим с него ние все пак споделяме мнението на М. Шерленд, че рано или късно той е обречен на изчезване. И така най-разпространените австралийски животни се наричали кенгуру и се отличавали с дългите си здрави крайници и с дългата си мускулеста опашка. Предните крайници на тези животни били съвсем недоразвити, но в замяна, на това те били твърде подвижни и. служели на животното вместо ръце. С тях то можело да си взема храна, да се почеше при нужда по корема, гърба. или главата, да нанася силни удари на, враговете си. Когато седяло, това странно животно се опирало на задните си крака и на дебелата си опашка, а когато бягало, правело грамадни скокове със задните си крайници. Ала най-необикновеното било това, че женските носели недоразвитите си малки в специална торба на корема.
Първият европеец, който видял това животно и донесъл сведения за нега в Европа, бил холандският капитан Франциско Пелсърт, който през 1629 г. претърпял корабокрушение край островите Валаби по западното крайбрежие на Австралия. Сто и четиридесет години, по-късно Джеймс Кук нарекъл това животно кенгуру.
Според изчисленията на зоолозите в. продължение само на две столетия, т. е. от времето, когато европейците стъпили на австралийска земя, са измрели или са били изтребени около 40 вида животни. Между тях има 4 вида кенгуру.
Главната причина за намаляване броя на кенгурата и изчезването на някое видове било развитието на животновъдството в Австралия, което постепенно изтиквало дивите животни изобщо в неблагоприятни за тях райони, разкъсвало и стеснявало техния ареал. За това допринесли и зайците, които, както вече се каза, се размножили тук в такива. количества, че просто не оставили паша за останалите животни. Лисиците, внесени в Австралия за борба със зайците, също спомогнали значително за унищожаване на кенгурата, тъй като малките им били лакомство за тях, Разбира се, ролята на човека за изтребването на тези животни съвсем не стои на последно място. За професионалните ловци, както и за ловците-спортсмени измежду преселниците ловът на това пъргаво и грациозно животно, което те преследвали с хрътки, било особено любимо удоволствие. Месото на кенгуруто винаги се е ценяло високо заради вкусовите му качества, особено сред гастрономите от много чужди страни. Не случайно до неотдавна Австралия изнасяше тонове месо от това рядко животно. Освен това кожата на кенгуруто намира голямо приложение в кожарската и обущарската промишленост. От нея се изработват много ценни и фини кожени изделия.


Каракарата от о-в Гуаделупа

(Polyboros lutosus) принадлежи към сем. Соколови (Falconidae) от разр. Дневни грабливи птици (Accipitres или Falconiformes). Гуаделупската каракара принадлежи към род Планински каракари (Phalcobaenus), към който се отнасят няколко вида, по-малки по размери от обикновената каракара. Те притежават късо къдраво качулче на главата си.
Гуаделупската каракара е голям кафяв ястреб. Главата му е черна, а гърбът и долната част на тялото му са тъмнокафяви. Крилете му са също тъмнокафяви отгоре с една широка сива препаска. Опашката му е сива.
Гуаделупската каракара била разпространена на остров Гуаделупа главно покрай западното крайбрежие на Долна Калифорния. Според сведенията на мексиканци от 1885 г. тя гнездяла по отвесните скали. Била уседнала птица и гнездяла поединично по дърветата,, а понякога и на земята, както и по отвесни скали. Голям брой от тези птици можело да бъдат наблюдавани близо до сладководни извори и вирове. Сезонът на мътене бил в началото на пролетта, а обикновено гнездото било изграждано от пръчки и друг груб материал докъм средата на април. Обикновено женската снасяла 2—3 яйца. Малките излитали от гнездото на възраст 2—3 месеца. Гуаделупската каракара се хранела с живи козлета, както и с малки птици,, мишки, червеи и насекоми. Наблюдават е около труповете на умрели кози.
Някога тези птици са били многобройни на острова, но са изтребени; от човека, тъй като между козарите съществувало твърдото убеждение, че каракарата убивала и изяждала Яретата. Ето защо те застреляли и отровила цялата популация. Зоологът Брайънт пише, че „за да си набавят мишки, червеи и насекоми, те се отправяли към изораните ниви, където ровят с нокти почвата, както правят това домашните птици". Също той отбелязва, че те се хранели с труповете на одрани и захвърлени кози, но казва, че никога не е виждал да нападат живо животно. Жива каракара е била видяна за последен път на 1 декември 1900 г. По същото време били събрани и последните екземпляри за различни музеи от Р. X. Бек. Оттогава на острова са идвали няколко експедиции от природоизпитатели, но никоя не е успяла да. открие птицата.
Сега от нея се пазят препарирани екземпляри скелети в Ню Йорк, Вашингтон. Чикаго, Питсбърг, Сан Диего, Лондон, Кеймбридж и Норуич.


Виолетовата амазонка

(Amazona violacea) също принадлежи към род Амазонски папагали (Amazona), които спадат към групата на късо опашатите папагали от разр. Папагали. Този папагал, който се срещал на о-в Гуаделупа и е измрял напълно в началото на XVIII столетие, е известен, както съобщава това Гринуей, от съвсем Достоверни описания на природоизпитатели, колекционери и пьтещественици.
Амазона от остров Мартиника (Amazona martiniana), както и името й показва, се срещала на о-в Мартиника. За съжаление не съществуват никакви сведения, от които може да се съди за външния й вид. Не се знае и по какво може да се е различавала мартиниканската амазона от виолетовата амазона от о-в Гуаделупа.
Знае се само, че този папагал от Мартиника е изчезнал в началото на XVII в.


Пуерторикански папагал

Някога пуерториканският папагал (Amazona vittata) бил представен на островите Кулебра и Виекес от местния подвид Amazona vittata gracilipes, който бил тук съвсем обикновен в края на миналото столетие. Изтребван безмилостно от белите преселници, той изчезнал през 1912 г., преди да бъде описан и да получи научното си наименование, което станало едва през 1915 г. От пуерториканския папагал от островите на Кулебра и Виеткес днес са останали само три препарирани екземпляра.


Кубинският червен папагал ара

(Ara tricolor), наречен още трицветен ара или арара, принадлежи към папагалите от рода Ага, към късо опашатите папагали— голяма група американски и африкански папагали, представени от 12, рода с 66 вида. Род Ага наброява 15 вида.
Папагалите ара населяват гористите райони на тропическия пояс на западното полукълбо на големи ята и гнездят в, хралупи. Нападат овощните плантации и причиняват доста щети.
Живеят на двойки и са строго моногамни, но тъй като са твърде обществени животни, образуват големи ята. Лесно се опитомяват и бързо се научават да „говорят".
В тропическа Америка папагалите ара са все още многобройни, но на островите са вече редки, като някои, например трицветният ара, са изчезнали.
Кубинският папагал ара достигал на дължина от човката до края на опашката около половин метър. Оперението му било червено жълто, като мъжкият и женският не се различавали помежду си, т. е. не съществувал полов диморфизъм. Горната част на гърба била червена, перата били със зелени краища, а крилното оперение било по тъмночервено; опашката била синя отгоре и червена отдолу, а долноопашните пера — сини Челото му било червено, темето — жълтеникаво, а задната част на врата — жълта. Около очите и отстрани на главата, както у всички папагали ара, имало голямо пространство, лишено от оперение. Клюнът бил висок и много як — с него птицата можела да разтрошава и най-твърдите костилки на плодовете. Дължината на крилата била 26—28 см.
Кубинският трицветен ара, както и името му показва, бил разпространен на о-в Куба и съседните на него острови и гнездял предимно на южното крайбрежие на Куба. Известен брой Птици мътели и на други места. Зоологът Гундалах ги наблюдавал в района на блатото Сената край гр. Лас Вегас. Той съобщава, че птиците гнездели в дупки на палмови дървета и живеели на двойки и семейства. Храната им се състояла от плодове, семена, филизи и пъпки.
Въпреки че според Гундалах месото на птицата имало лоша миризма и било неприятно на вкус, кубинците убивали птиците за храна. Друга причина за изтребването на птицата било преследването й заради яркото и красиво оперение, както и заради Държането й в кафези. Унищожаването на първобитните гори за земеделски цели, които били основен биотоп за трицветния ара, също оказало своето влияние за изчезването на птицата.
Според съществуващите сведения последният екземпляр от трицветния ара бил убит в околностите на Лас Вегас през 1864 г.
Известни са и други напълно измрели папагали ара от Антилскйте острови. Така например, както съобщава Гринуей, Касае сочел, че на о-в Испаньола също се срещал в края на XV в. папа гал ара. Преди около двеста години червени ара имало на Гуаделупа, Мартиника и Ямайка, а Фердинанд Колумбус, Дю Тертър и Лаба ги описали на островите Френч.
Те се наричали Ara guadeloupensis. Ако се съди по оставените за тях описания, те приличали на съществуващия днес в огромния ареал от Мексико до Бразилия червен ара (Ara macao), макар и да били значително по-дребни и цялата им опашка да била червена. Те се различавали от кубинския ара триколор по това, че имали жълто на крилата си.
Фердинанд Колумбус е оставил сведения, че червеня папагали, „едри колкото кокошки" и наричани от аборигенното карибско население „г у а к а м а й о с", били наблюдавани на Гуаделупа през април 1496 г. И тъй като това било същото наименование, което кубинците употребявали през 1946 г. за трицветния папагал ара, Гринуей заключава, че е било възможно някога на Гуаделупа да е съществувал подобен ендемичен вид. В подкрепа на това говори и една рисунка на Роланд Сейвъри, запазена в Британския музей, на която били изобразени няколко птици, между които и видът ара, отговарящ точно на това описание.
Амазонските папагали от рода Amazona станали известни, след като Колумб открил Америка и по-точно Уестиндийските острови. Особено популярни ги направило това, че добре се опитомяват и сравнително лесно понасят живота при домашни условия в клетки. При това те са отлични имитатори, едни от най-добрите изобщо измежду папагалите.
След колонизирането на островите от европейците те започнали бързо Да намаляват. Важна причина за това било преди всичко бързото изсичане на горите за земеделски площи. Огнестрелното оръжие на европейците също оказало голямо влияние за прякото унищожение на птиците. Освен това много били ловени живи за отглеждане в клетки заради красивото им оперение, както и за техните имитаторски способности.
Известни са 26 вида амазонски папагали, които се срещат в тропическите райони на Южна и Централна Америка и на Антилските острови. От тях много видове са вече съвсем редки, а други са напълно изчезнали.


Ескимоският свирец

Numenius borealisпринадлежи към разред Дъждосвирцови (Limicolae). Ескимоският свирец е сравнително малък измежду свирците и прилича много на малкия свирец (Numenius minutus), който обитава Далекоизточния район на Съветския съюз. Дължината на крилата му е 20—21,5 см. Тръбната му страна е тъмнокафява, а краищата на перата му са черни. Горната част на гърдите има тъмнокафяви ивици. Маховите му пера са кафяви без ивици. Перата на гърдите и хълбоците са белязани с широко „V". Човката му е черна, в основата на долната челюст е по-бледа, а понякога жълта. Очите му са тъмнокафява, а краката — сйвкавосини. Полов диморфизъм липсва. Известно е, че в миналото птицата мътела в тундрата, на север от горната граница на гората в северния район на Макензи — Канада, а на запад — по крайбрежието на Нортън Саунд, Аляска. Има сигурни данни, че ескимоският свирец е мътел в северните области на Канада — между реките Макензи и Копърмайн. Според други автори е възможно свирците да са мътели в залива Хъдзън. Гнездели и мътели в неплодородни области, не обрасли с дървета, близо до бреговете на Северния ледовит океан. Били намираш! в открити територии, в тундрата, близо до блата. През зимата мигрирали на юг и стигали до пампасите на Аржентина.
Най-вероятно е гнезденето и мътенето да са започвали след пристигането на птицата в тундровите райони на Северна Канада в края на май или началото на юни до началото на юли. Гнездата им били съвсем примитивни — ямички и изобщо земни вдлъбнатини, напълнени с гнили листа, а понякога и с малко суха трева. Ескимоският свирец се хранел с насекоми и охлюви, както и с плодове, особено с плода на мечото грозде. По време ма прелета си в района на Скалистите планини изяждали много скакалци и яйцата им. Кацали и в разораните ниви, за да търсят ларви и гъсеници на зимните нощенки, изровени от плуга.
Ескимоският свирец извършвал продължителни трудни миграции от крайните райони на Северна Америка през цялата северна и централна част на континента и стигал чак до Аржентина и Чили. Виждали са го дори и на Фолклъндските острови преди едно столетие, но специалистите са на мнение, че птиците са могли да долетят тук случайно.
В труда си „Червената книга" Фишър, Саймън и Винсент пишат за миграциите на ескимоския свирец следното: „С усвояването на Средния Запад и с разпространението на ловното оръжие в Северна Америка в края на деветнадесетия век започнал масовия отстрел на доверчивата и смела птица. Точно по това време били установени твърде интересните маршрути на мигрирането й. През своите най-добри дни ескимоският свирец безусловно прекарвал годината така: през лятото той гнездял непродължително време в тундрата на север от както сочат очевидци на Макензи, и (според мнението на повечето специалисти) на Аляска, а може би на о-в Франклин (Канадски арктически архипелаг), в района на залива Унгава в провинция Квебек, пред положително в Киватине и в квебекската част на Хъдзъновия залив и залива Джеймс. След това той прелитал покрай източното крайбрежие на Северна Америка или наблизо до него, минавал: Карибско море и Южна Америка през Бразилия и зимувал в Аржентина и Южно Чили. Тук обикновено ескимоският свирец долитал до провинция Чубут в Северна Патагония и до остров Чилое. . . Той се връщал по неизвестен път през Южна Америка, през Централна Америка, където се отклонявал от маршрута на есенния си полет( по отделни сведения са го виждали през пролетта в Гватемала и Мексико), заобикалял тексаското крайбрежие на Мексиканския залив и по средното течение на Мисисипи следвал пътя към гнездовия си район."
Понякога мигриращите ята на ескимоския свирец бивали разпръсквани от силни ветрове или тропически циклони, като отделни птици били отнасяни чак в Шотландия и Ирландия. На островите на Великобритания са били открити половин дузина птици, отнесени тук от силни циклонални бури.
Според данни на Гринуей през последните петдесет години са били уловени, убити или наблюдавани едва няколко екземпляра от ескимоския свирец. Един екземпляр бил уловен на 29 август 1932 г. в Бетл Харбър, точно на север от пролива на о-в Бел. Две седмици по-късно четири птици били отбелязани в Монтаук Пойнт на о-в Лонг. През февруари 1937 г. един надежден според Гринуей наблюдател видял две или три птици в източната част на периферията на Буенос Айрес? столицата на Аржентина. Що се отнася пък за Съединените щати, последната птица била застреляна в Норфолк, щат Небраска, на 17 април 1915 г. Една птица била наблюдавана па крайбрежието на Тексас през 1962 г. В Аржентина последната Птица била убита на 11 януари; 1925 г., а на Уестиндийския о-в Барбадос: един екземпляр от ескимоския свирец бил уловен през септември 1964 г.
Фишър, Саймън и Винсент дават в-„Червената книга" следните данни по-този въпрос:
Според тях наблюденията от края на миналото столетие и началото на нашето показват, че през пролетния прелет ескимоският свирец ставал жертва на ловците от централните щати, а през есента — на тези от източното крайбрежие на Канада и Съединените щати. До 1875 г. обикновено прелитали големи ята, които след това съвсем намалели, а в началото на нашето столетие могло да се видят само отделни екземпляри. От прелитащите през есента ескимоски свирци за последен път са били видени: в Илинойс — през 1872 г., в Онтарио — през 1873 г., в Охайо — през 1878 г., в Пенсилвания Нюфъндлънд — през 1889 г., на о-в Принц. Едуард — през 1901 г., в Нова Шотландия — през 1902 г., в Квебек — през 1906 г., в Уйскънсйн — през 1912 г., в-Мерилънд и Бермуда — през 1913 г.,, в Масачузетс — през 1916 г., в Мен — през 1929 г., в Нюфъндлънд, Лабрадор и на Лонг Айлънд (Ню Йорк) — през 1932 г., в Южна Каролина — през 1956 г., в Ню Джърси — през 1959г., а на Бахамските острови през 1963 г. била убита една птица. И авторите на „Червената книга" заключават: „Последните съобщения дават основание да се предположи, че ескимоският свирец все още гнезди на полуостров Унгава или в района на о-в Франклин."
Мнозина автори обаче са на мнение,, че ескимоският свирец вече е напълно изчезнал. Но дори и да са запазени все още няколко екземпляра, практиката показва,, че все едно рано или късно тази птица е обречена, на изчезване.
Повечето от авторите сочат като глава на причина за катастрофалното намаляване на популациите на ескимоския свирец изтребването му с ловно оръжие от заселниците на Новия свят. Не може обаче да се отрече, че и нарушаването на биотопа на птицата е дало своето отражение. Така например в „Жизнь животых", издадена през 1970 г. в СССР, срещаме следното интересно обяснение по този въпрос; Голямо значение за катастрофалното измиране на ескимоския свирец имало също така бързото изменение на ландшафта на местата, където той е зимувал, а именно разораването на пампата. Интересно е, че като тласък за ускореното развитие на земеделието в Южна Америка е послужило неплодородието през 1891 г. в положението, след което бил забранен износът на жито от Русия. Тогава страните от Западна Европа се обърнали към друг доставчик, към страните от Южна Америка. Последното малко ято от ескимоски свирци било видяно през пролетта на 1926 г. з Небраска."
Сега екземпляри от ескимоския свирец могат да се открият въз всички по-големи музеи в света.
Антилските острови обхващат голяма част от островите на Уест Индия в Карибско море и се делят на Големи и Малки Антили. В Големите Антили влизат островите Куба, Ямайка, Хаити, Пуерто Рико и др., а в Малките Антили — Гуаделупа, Мартиника, Барбейдоуз, Аруба, Кюрасао и др. Това е един от районите на земното кълбо, чиято фауна с пострадала извънредно много от европейската колонизация. Причините за това са няколко.
Преди всичко трябва да се каже, че повечето от островите на архипелага, особено на Малките Антили, са малки, така че популациите на животинските и растителните видове също са малобройни, поради което и естественото равновесие е твърде неустойчиво. Освен това в резултат на изолираността на Антилските острови различните видове животни са твърде много адаптирани и следователно са крайно чувствителни и към най-слабото нарушение на екологичното равновесие. Не трябва да се забравя и това, че внесените от белия човек животни, като-например кучета, котки, мангусти (за борба с изобилствуващите на островите отровни змии), плъхове и др., са извършили страшни опустошения върху автохтонната (местна) фауна. Особено са пострадали птиците и сухоземните бозайници.
Така например двата вида примитивни насекомоядни, каквито са хаитянският и кубинският соленодон, са били дотолкова изтребени, че дълго време са смятани за напълно изчезнали, докато през 1907 г. не били наново открити. Едрият антилски гризач агути (Dasyprocta albida), който прилича на горската антилопа дукер, изчезнал в по-голямата част от своя ареал, изтребен от ловците заради вкусното му месо. Птиците козодои, които гнездят на земята, станали лесна плячка на мангустите и плъховете.
Особено били засегнати в това отношение Малките Антили. Според данни на Международния съюз за защита на природата и природните ресурси през. последните десетилетия тук са изчезнали напълно 7 вида насекомоядни животни, 22 вида гризачи, 7 вида прилепи, 4 или 5 вида от непълнозъбите, 25 вида влечуги и 21 вида птици.


Източният степен тетрев

(Tympanichus cupido cupido), наречен още степна кокошка, е северноамериканска птица. Наречен е така, защото населявал източните райони на Северноамериканския континент за разлика от западния степен тетрев, който и до днес се среща в някои запазени участъци в западните райони. на САЩ. По външен вид и поведение двата вида тетреви си приличат извънредно много.
Все пак биологията и екологията на източния степен тетрев не са били много познати. За външния му вид се знае, че това била плътна птица с квадратна опашка и дълги снопчета пера отстрани на шията. Известно е още, че всяка пролет по време на брачния период мъжките тетреви подобно на всички тетреви по света се събирали да токуват, като изпълнявали пред женските сложен ритуал на ухажване. Те надували оранжевите си подкожни торбички, разположени на шията под снопчетата пера, и „гърмели", като рязко изпускали въздух, от което се получавал звук, напомнящ глухо и често барабанене.
Налага се да кажем, че всички сведения за тази птица ние черпим от меродавната книга на Робърт Мак-Кланг „Изгубената дива Америка", издадена в САЩ през 1969 г.
Както съобщава Мак-Кланг, през периода, когато територията на САЩ се намирала под колониалното господство на Великобритания, а ареалът на източния степен тетрев се простирал от Нова Англия до Вирджиния, а по всяка вероятност и до Южна Каролина. По това време той бал твърде многоброен. Около Бостън птиците се срещали толкова много, „че при наемането си слугите поставяли пред бъдещите си господари условието да не се сервира на трапезата месо от тетрев всеки ден през седмицата".
Така или иначе месото на източния тетрев било толкова вкусно, че птицата била преследвана и избивана най-интензивно. В резултат на това още по времето, когато започнала войната за независимост, в много райони нейното количество силно намаляло. Дори в щата Ню Йорк тя станала толкова рядка че през 1871 г. бил предложен закон „За опазване на степните тетреви и другия дивеч".
В резултат на неограничения спортен лов и промишленото избиване на източния тетрев, които и на нарушаването на гнездовия им район и на средата на. съществуване от „топора и плуга", числеността на птицата започнала катастрофално да намалява по целия й ареал. Вече към средата на миналото столетие източният степен тетрев станал голяма рядкост, а в началото на 70-те години той бил изтребен почти навсякъде с изключение на о. Матрас-Нивярд. Проведената през 1890 г. таксация показала, че на острова имало само 200 птици, а през 1906 г, те останали едва 77. През 1907—1908 г. на острова бил организиран резерват с площ 650 хектара. Бил назначени надзирател, който трябвало да пази птиците от котки и други хищници. В резултат на това броят на птиците почнал постепенно да се увеличава и след десетина години (през 1916 г.) на острова имало повече от 2000 екземпляра. По всичко личало, че видът се възражда. Но за зла участ през 1916 г. над резервата връхлетяло бедствие. В гората избухнал пожар, който обхванал почти 50 кв. км пространство. Повечето от гнездата със снесените в тях яйца, както и голям брой млади и възрастни птици загинали. При това злото не било само това — на следващата година в района се размножили много ястреби-кокошкари, които се нахвърлили върху тетревите и нанесли сериозни загуби на популацията. От 2000-те птици, които обитавали острова само една година преди това, останали, по-малко от 100.
Ограниченият ареал на източния степен тетрев в малък горски участък, болестите и стихийните бедствия най-сетне си казали думата. Наистина в продължение на 3—4 години популацията на острова бързо нараснала и към 1920 г. птицата, наброявала вече 600 екземпляра. Но след това без видими причини тя бързо започнала да оредява и към 1925 г. останали едва около 25 птици, при това предимно мъжки. Несъмнено източният тетрев бил обречен на изчезване. През 1932 г. останал жив един-единствен стар петел, който бил виден за последен път на 11 март същата година.
И Мак-Кланг привежда в книгата си редакционната статия — некролог за степния тетрев, написана в местния „Вестник "Винярд" от редактора му Хенри Витл Хау. Следният откъс от нея може да послужи като епитафия не само на тази птица, но и на всички останали изчезнали видове: „Ние станахме свидетели на безвъзвратността, която никога вече не ще бъде осветена от нито един светлинен лъч. Ние се докоснахме с реалността на пълното измиране."


Лабрадорската гага

(Camptorhynhus labradorius), наричана още лабрадорска патица, една от най-красивите морски птици, била унищожена малко по-късно от безкрилата гагарка.
Тази сравнително дребна водоплаваща птица, която обитава северноамериканското крайбрежие на Атлантика, била твърде изящна. Мъжкият се отличавал със скромното си, но красиво оперение. Главата му била снежнобяла с изключение на черната линия, преминаваща през горната част на главата; тънката шия също била бяла, с кадифено черна „огърлица", гръбната част, кръстът, покривните опашни пера и опашката били черни, маховите пера и долната страна на тялото също били черни, а крилете
пера — бели. Човката била черна а или кафеникава, а в основата си — жълта или оранжева. Очите й били червеникаво-светлокафяви до жълти. Женската се отличавала със сиво кафеникавото си оперение, с една белезникава линия зад очите и белезникаво гърло На крилата си имала по едно чисто бяло оченце. Човката и била като на мъжкия. Краката също били жълти.
Според Робърт Мак-Кланг и Гринуей лабрадорската патица винаги била доста рядка, дори и през XVII в. През есента и зимата тя се придържала към източното крайбрежие на Съединените щати — от провинция Нова Шотландия до щата Ню Джърси и дори по на юг. Наблюдавана е в залива Фанди и на о-в Лонг. По-многобройни били птиците по лабрадорското крайбрежие и по-специално в залива Сент Лорънс (Свети Лавренти). Предполага се, че са гнездили и отглеждали малките си по южното крайбрежие на п-в Лабрадор, а може би и на крайбрежните островчета, както правят и до днес техните близки родственици — другите видове патици.
Биологията на лабрадорската гага не била добре позната. Малко са сведенията, с които науката разполага за нейния начин на живот. Както научаваме от Мак-Кланг, тя предпочитала закътаните и плитки заливчета и ловяла по пясъчното им дъно рачета и друга дребни животни. Гринуей пише, че през зимата лабрадорската гага била откривана в пясъчните заливи и естуарии. Била страхлива и предпазлива, като не допускала близо до себе си хора. Обикновено прелитала на малки ята от десетина птици, но най-често можело да се видят единични екземпляри или двойки.
Месото на лабрадорската гага не било особено вкусно, но все пак ловците не пропускали да стрелят по нея, когато попаднела в обсега на ловната им пушка. Освен това я ловели с въдица, като за стръв поставяли месо от мида. Но макар и месото й да не било деликатесно, тя често била излагана в месарниците на крайбрежните атлантически градове на САЩ: Ню Йорк, Ню Джьрси, Балтимор, и др. Единодушно е мнението на специалистите, че тя често се разваляла, преди да бъде продадена.
Още преди войната за независимост през .1775—1783 г. всяко лято от Нова Англия се отправяли голям брой кораби за Лабрадор, която превозвали ловци за пера и яйца на гаги и други морски птици. Те пристигали тук или по време на гнездовия период, или малко по-късно, когато птиците линеели и били съвсем безпомощни. Тези набези продължили докъм средата на XIX в. Още през 1844 г. тя била рядка в зимния си район. По време на гражданската война в САЩ (1861— 1865 г.) лабрадорската патица вече силно намаляла навсякъде в ареала си.
Според някои автори последната лабрадорска патица била убита в залива Халифакс по атлантическото крайбрежие на САЩ още през 1825 г. Но явно е, че по-достоверни са сведенията на Гринуей и Мак-Кланг, според които последната лабрадорска гага и сега се пазела в сбирката на Смитсъновия институт във Вашингтон. Има още едно съобщение, което се смята за съмнително поради загубването на екземпляра, за който се твърди, че през 1878 г. някакъв малчуган застрелял друга лабрадорска гага в разлива на р. Чемунг, Елмира & щата Ню Йорк. "И така изминали са повече от сто години от деня на изчезването на този най-изящен вид патица.
До наши дни от злощастната птица са останали само 48 препарирани екземпляра, които грижливо се пазят в различни зоологически музеи и научни институти в света. Някои от тях се намират в музеите на; Албъни, Бостън. Бруклин, Чикаго, Вашингтон, Монреал, Амнен (Франция), Лондон, Ливърпул, Кеймбридж, Дъблин, Дрезден, Франкфурт, Хелберщат, Лайден, Виена, Ленинград.


Безкрилата гагарка

(Alca impennis), наречена Фиг-42. още гигантска гагарка или голям пингвин, в миналото е била широко разпространена. Трябва да се каже, че тя е колкото американска, толкова и европейска птица. Фиг-43.
На мнозина е известно, че пингвини се срещат само в антарктическата зона на южното полукълбо и на север те достигат най-много до Галапагоските острови в Тихия океан, а по западното африканско крайбрежие гнездят до 17° южна ширина. Малцина обаче знаят, че наименованието „пингвин" е дадено най-напред на безкрилата северна алка, за която става дума тук. Едва впоследствие представителите на разреда Sphenisciformes били наречени пингвини.
В далечното минало се смятало, че безкрилата гагарка обитавала само най-северните морета, но по-късните проучвания и по-специално изследванията на натуралистите Уолей и Стеенстръпс опровергали това. Днес с положителност се знае, че тази птица е гнездила в Гренландия и Исландия, че се е срещала на п-ов Лабрадор, на Фарерските и Хибридските острови. Цели колонии обитавали атлантическото крайбрежие на Северна Америка — от Бафинова земя до Флорида. По европейското крайбрежие на Атлантика понякога тя стигала до Бискайския залив. През 1870 г. един екзем ляр бил уловен в пристанището на Кил — Германия, а през 1830 г., както съобщава Науман, трупът на една безкрила гагарка бил изхвърлен на нормандския бряг във Франция. Според Стеенстръпс в предисторическо време тази птица била широко разпространена по датското крайбрежие. От намерените фосилни останки е установено, че преди около 600 хиляди години, когато климатът на Европа бил студен поради господствуващия тогава ледников период, безкрилата гагарка обитавала и южните райони на Апенинския полуостров.
Безкрилата гагарка била едра птица, поне в сравнение с повечето антарктически пингвини. Тя била голяма колкото гъска и достигала на дължина до половин метър, а най-едрите представители на вида — и до 90 см.
Оперението на безкрилата гагарка било твърде „изискано" — гърбът й бил черен, коремната страна — снежнобяла, а гушата — кестенява. Над очите си тя имала по едно твърде характерно бяло овално петно. Меродавното мнение е, че именно заради тези бели надочни петна я нарекли „pen gwin" („пин-гуин"), което ще рече „белоглав". Някои автори са на мнение, че кръстници на безкрилата гагарка са английските моряци, които заради недоразвитите й крила я нарекли ,,pin wing" („пин-уйнг"), което пък означава „крило-фуркет". Недобре осведомените тълкуватели на името на тази птица търсят неговия произход от латинската дума „pingus", което на български значи „тлъст" (птицата наистина имала под кожата си изобилна тлъстина).
Но така или иначе първоначалното наименование на безкрилата алка се превърнало чрез руската транскрипция в „пингвин", а от руски език преминало и у нас така.
За да завършим описанието на безкрилата гагарка, трябва да кажем, че тя, както подсказва самото й наименование, притежавала съвсем недоразвити крила.
С тях тя не можела да лети, макар и да били снабдени с махови пера, но в замяна на това пък била отличен плувец и гмурец, при което закърнелите й крила й служели отлично за гребане под водата. Краката и здравият масивен клюн на безкрилата гагарка били черни.
Женската гагарка не правела гнездо — тя снасяла направо върху камъните едно единствено сравнително едро яйце през годината. То било дълго до 15 см, а на цвят било сивозеленикаво, изпъстрено с дребни неправилни черни и канелени петънца.
Няма съмнение, че ниската размножителна способност на безкрилата гагарка е изиграла своята роля за намаляване числеността на вида, но в никакъв случай не може да се смята, че тя именно е станала причина за нейното окончателно измиране. Главен фактор за това било преди всичко безпощадното преследване на птицата от човека в продължение на цели три столетия — от първата половина на XVI в. докъм средата на XIX в. До времето, когато хората започнали безогледно да преследват злощастната птица, нейните популации били огромни. Преломът настъпил едва тогава, когато корабите започнали редовно да посещават островите и крайбрежията, където колониите на безкрилата гагарка били многобройни. Така както пингвините в района на Антарктика и до днес посрещат с доверие хората, безкрилите гагаркя на времето без боязън, с любопитство и доверие посрещала двукраките същества. Но хората не оценили доверието на птиците; те като последни варвари се нахвърляли върху тях с тояги и ги избивали най-безмилостно. И моряците, и рибарите били еднакво жестоки. Месото на птицата било вкусно, а едрите й яйца представлявали деликатес за корабните екипажи.
Френският флотски капитан Малавуа оставил името си в историята на зоологията само благодарение на безкрилата Сгагарка, В своите спомени той разказва, че през 1534 г. моряците от неговия кораб убили по американското крайбрежие за един ден повече от хиляда птици.
Според признанието на друг моряк той и неколцината му другари само за половин час избили толкова от тези птици, че напълнили с техните трупчета цели две лодки. Но позорен рекорд в безпощадното избиване на злощастните птици поставил някой си Жак Картие, който за един ден убил със сопа хиляда безкрили гагарки.
След като европейските колонисти нахлули в Новия Свят, остров Нюфъндлънд, на който гнездели огромни колонии безкрили гагарки, станал неизбежно пристанище за рибарските и китоловните кораби, които спирали тук, за да си набавят прясна храна. Ето какво пише капитан Ричард Уйтбърн, който често акостирал на острова в началото на XVII в.: „Моряците избиваха с тояги птиците и пренасяха с лодките стотици от тях наведнъж. Сякаш господ е създал тези жалки същества толкова простодушни, само за да служат на хората за прекрасна храна."
В началото на XIX в. по времето на Наполеоновите войни френският кораб „Ферое" под командуването на капитан Петер Хансен имал път до о-в Исландия и моряците му избили хиляди безкрили гагарки. Освен това те препълнили лодките с яйцата на тези птици, така че при люшкането им от вълните те падали в морето. Хрониката съобщава, че цели купища от убити птици, натрупани по брега, останали да гният, тъй като поради наближаващата буря корабът трябвало бързо да отплува в открито море.
Историята на нелетящия гълъб от Маскаренските острови сега се повторила с безкрилата гагарка. Всички кораби, които имали път покрай островите, обитавани от тлъстата и вкусна птица, се отбивали на тях да попълнят хранителните си запаси с прясно месо, а по време на размножителния период и с яйца. И това продължило дотогава, докато нейното количество съвсем намаляло.
Безкрилата гагарка изчезнала най-напред по северноамериканското крайбрежие, а след това и от отделните острови. Най-дълго се запазила в Исландия, където се срещала и в най-големи количества. По-точно казано, безкрилата гагарка обитавала не самия о-в Исландия, а съседните на него по-малки островчета. Тези скалисти островчета били така недостъпни, че рядко някой кораб се решавал да хвърли котва край техните стръмни брегове. Особено надеждно убежище за оредялата птица били Птичите острови, разположени на югозапад от о-в Исландия. Едно от тези островчета било наречено от исландските рибари Гайърфугласкиер, т.е. Остров на безкрилата гагарка (на исландски език „гайърфугл" значи „безкрила гагарка"), или Остров на пингвините. Колкото и недостъпно да било това островче поради изобилствуващите тук подводни скали, които го заобикаляли като каменен венец, и поради стръмните му брегове, все пак исландските рибари редовно го посещавали, за да избиват птиците, да събират пух и яйца.
Към края на XVII в. и тук гагарките намалели дотолкова, че ловът им престанал да оправдава риска, свързан с акостирането на острова. Най-сетне злощастната птица била оставена на мира!... Но и това не било задълго. След няколко десетилетия птиците наново се размножили. Започнало отново тяхното преследване и избиване. В началото на XIX в. на два пъти (през 1808 и 1813 г.) военни кораби посетили о-в Гайърфугласкиер, примамени от вкусното месо и още по-вкусните яйца на безкрилата гагарка.
Набезите на Гайърфугласкиер продължили до началото на 1830 г., когато по неизвестни причини, най-вероятно поради силно земетресение, островът потънал във водите на океана. Голяма част от останалите живи гагарки образували гнездова колония на един от съседните острови — о-в Елдей.
Сега започнала втората част на трагедията — епилогът. Тъкмо около това време уредниците на природонаучните музеи от цял свят, които познавали историята на другите видове изчезнали птици през историческо време и предвиждали края на безкрилата гагарка, вместо да апелират за нейното запазване, започнали да закупуват на баснословни цени живи и убити гагарки и яйца от тях. Не останали по-назад и частните колекционери. Това станало причина за нов унищожителен подход срещу последните оцелели птици. Отново влезли в действие мрежите и тоягите.
Според сведения на Брем „някой си Хоудмундзън" посетил през 1830 г. на два пъти о-в Елдей, при което първия път уловил 12 (или 13) безкрили гагарки,. а втория — 8. На следната година той отново организирал експедиция на острова. Този път били хванати 24 птици, част от които били държани дълго време-във волиери. През 1833 г. били убити 13 птици, през 1834 г. — 9, през 1840 г. (или 1841 г.) — само 2. През 1844 г. били хванати и удушени на о-в Елдей последните две безкрили гагарки. Ето и историята на този безславен подвиг:
„На 4 юни 1844г. една лодка приближила на разсъмване о-в Елдей. В нея се намирали 14 рибари, дошли тук да опитат щастието си. Вълните с грохот се разбивали в мрачните скали на острова и само трима смелчаци успели да скочат на брега (имената им заслужават да бъдат споменати, тъй като те са убили последните две безкрили гагарки: Ислефсон, Кентилсон и Барндсон — б. а.).
Щом зърнала приближаващите се хора, последната двойка безкрили гагарки се вдигнала от твърдото си гнездо. Двама от рибарите ги хванали и удушили. Третият взел единственото яйце, но забелязал, че то имало малка пукнатина и с яд го строшил в камъните. . ."
Така на 4 юни 1844 г. приключила печалната история на още едно престъпление по отношение на животинския свят на нашата планета.
Ето какво пише по този повод старейшината на природозащитниците в Европа и света проф. д-р Бернхард Гжимек: „Рибарите, които убили на о-в Елдей двете последни алки-великани, извършили едно злодеяние с по-фатални последици от това на гърка Херострат, който запалил храма на Ефес, за да обезсмърти името си. И преди това, и след това хората са строили нови храмове и са ги опожарявали, обаче даден вид животни, последната двойка от които измира, без да остави потомство, човечеството никога не може да сътвори отново. Ние сме в състояние да строим небостъргачи и да унищожаваме цели континенти с атомни бомби, но да сътворим отново умрял дъждовен червей, това не можем да направим. . ."
Знае се, че по настоящем в различни музеи на света са запазени около 70 препарирани безкрили гагарка, 3 от които се намират в Америка, а останалите са в Европа. В Англия се пазят 21 експоната, в Германия — 20, в Съветския съюз — 2, а останалите са пръснати в различни европейски страни. Освен това са запазени и повече от 20 пълни скелета и части от скелети, както и няколко одрани кожи. В музейни и частни сбирки се намират и много яйца, които днес струват баснословни суми. За една яйчена черупка богатите музеи и колекционерите плащат до 600 фунта стерлинги, което по сегашния курс се равнява на повече от 3000 лева. Една кожа на безкрила гагарка струва около 20 000 фунта стерлинги, което се равнява на пазарната стойност например на повече от 10 автомобила от най-реномираната марка.
Днес Съюзът на орнитолозите в Съединените щати нарича своя печатен орган „Гагарка" в памет именно на безкрилата гагарка, първата американска птица, унищожена от човека.
Go to the top of the page
 
Quote Post
kayley
коментар 19.03.2008, 19:22
Коментар #3


Щуроглавка
*******

Група: Banned
Коментари: 4,056
Регистриран: 15.02.07
Потребител No.: 42



Дългоопашатият каролински папагал

(Conuropsis carolinensis carolinensis) също като странствуващия гълъб е станал жертва на унищожителното нашествие на „белоликите" из девствените простори на северноамериканския континент. Неговата трагична съдба, напомня много тази на странствуващия гълъб.
Каролинският папагал е единственият вид от клиноопашатите папагали, разпространен в Северна Америка. Без преувеличение може да се каже, че тази сравнително дребна птица била един от най-красивите представители на северноамериканската орнитофауна. Преобладаващият цвят в нейната окраска бил тъмнотревистозелен, като обикновено на гърба бил по-тъмен, а на коремната страна значително по-светъл до жълтеникав Предната част на главата от човката до зад очите била оранжева, а задната част на главата и врата, както и гърлото на птицата били жълти. Хълбоците и основата на маховите пера били жълти, а опашката — зелена.
Според известния американски натуралист Александър Уилсън (1766—-1813) каролинският папагал предпочитал буйно обраслите с гори речни низини, граничещи с по-големи потоци и обширни кипарисови блата, характерни за много от южните щати на САЩ. Освен това обикновен биотоп за него били необработените буренясали местности в окрайнините на горите. Вечерта се прибирали да нощуват в дупките и хралупите на стари дървета. Тази птица се срещала често и край солниците, където Долитала да яде. . . сол. За тази нейна необикновена привичка свидетелствува пак Уилсън:
„Странно е, че те много обичат да ядат сол. Ето защо човек винаги може да ги наблюдава край солниците в такова количество, че покриват цялата площ. . . Понякога те се явяват тук в такова множество, че наоколо не се вижда нищо друго освен тяхното красиво и блестящо оперение."
Биологията и екологията на каролинския папагал не са били добре познати. Известно е, че те снасяли от две до пет бели яйца в дупки на големи дървета на значително разстояние над земята. Според други сведения, дадени на зоолога Брюстър от местни жители, понякога птиците изграждали гнездата си от пръчици върху чатали на клоните на малки кипариси в Северна Флорида. За техните яйца се казвало, че са били белезникави. Според Гринуей не може да има съмнение в това, че каролинските папагали нощували в кухи дървета, тъй като съществували наблюдения .да са правели това, когато се намирали на затворено във волиери.
Гринуей е на мнение, че каролинският папагал не е мигрирал през зимата, тъй като птиците постоянно били виждани през зимните месеци в своя район на разпространение. Уилсън съобщава, че наблюдавал едно ято на Мисисипи по време на снежна виелица.
Полетът им бил бърз и вълнообразен, а гласът им — висок и креслив. Храната им се състояла главно от семена на различни видове дървета: кипарис, клен, бряст и др.
В миналото, дори през втората половина на XIX столетие, дългоопашатият каролински папагал бил обикновен почти за цяла Северна Америка, като стигал дори до 42° северна ширина. Измежду всички останали видове северноамерикански папагали само каролинският достигал толкова на север, при което съществуват сведения, че понасял сравнително леко суровия климат на тези места. Някога по време на процъфтяването на вида ареалът на каролинския папагал обхващал щатите Флорида, Тексас, Оклахома, Виржиния, Канзас и Небраска, при което отделни ята били наблюдавани и по на север — в щата Пенсилвания и дори по бреговете на Великите езера.
Пак Уилсън описва интересна картина на многобройно ято каролински папагали:
„Когато те се спуснаха на земята, отдалече можеше да се стори на човек, че сякаш там са разстлали пищен зелен ковъор с оранжево жълти шарки, а след това цялото ято излетя: на близкото дърво, като осея не само клонките, но и най-тънките вейчици... След като стрелях, убих и раних няколко птици, известно време ятото кръжеше над убитите си родственици, а след това отново кацна върху невисоко дръвче на двадесетина крачки от мястото, където се намирах. При всеки нов изстрел на земята падаха все повече птици, но въпреки това останалите съвсем не желаеха да отлетят. . ."
Описаният от Уилсън случай, при който ятото дългоопашати каролински папагали не избягали от мястото, където са паднали убити другарчетата им, не е единствен. Такава била обикновената практика на тези птици и тя ги превръщала в лесна плячка на фермерите, които избивали птиците, когато нападали градините им.
Разбира се, не само фермерите преследвали тези птици, които нападали овощните им градини с пронизителни крясъци „кви-кви-кви!". Още през миналото столетие тази великолепно оперена птица била обект на усилено преследване от страна на професионалните птицеловци. Наистина тя не представлявала желан и евтин деликатес, какъвто бил например странствуващият гълъб, но в замяна на това нейното гиздаво оперение я правело една от най-търсените птици за стайно отглеждане. Освен това първите преселници наричали тази птица „говореща", тъй като подобно на много други видове папагали умеела да произнася няколко думи.
Натуралистът Алън се възмущава, че стотици и хиляди от тези красиви птици попадали всяка година в мрежите на птицеловците по горното течение на р, Сент Джон в щата Мен, граничещ с Канада, и били изпращани за продан в северните градове.
Но бедата била не само в това, че фермерите и птицеловците преследвали и унищожавали красивата птица. Главното било, че колкото повече растяло населението на областите, където живеел каролинският папагал, толкова повече била изменяна и унищожавана средата на обитание на каролинския папагал. В резултат на всичко това вече към края на XIX в. каролинският папагал бил изтребен в много райони на Съединените щати. Ареалът на оцелелите ята се ограничил около Мексиканския залив и по долното течение на великата река Мисисипи. Но безпощадните и неуморни преследвачи не я оставили на мира и тук. Известният американски орнитолог Франк Чатгмън зарегистрирал през 1904 г. последното ято от 13 птици, които той имал възможност да наблюдава на северния бряг на езерото Окичоби в залива на Тейлър в щата Флорида. Друго многобройно ято било видяно в същия щат през 1920 г.. но истината за това съобщение не била потвърдена.
Сега със сигурност се знае, че последната птица била колекционирана по източното крайбрежие — Педжит Крийк и Бревърд Каунти, от Е. А. Меърнз на 18 април 1901 г. Последният дългоопашат каролински папагал умрял на затворено през 1914 г. в зоологическата градина на Цинцинати. Както вече казахме, през същата година и същият месец — септември, умрял тук и последният странствуващ гълъб.
От Маккланг научаваме и следното: „През 1936 г. всички, на които е скъпо запазването на дивата природа, били зарадвани от съобщението на група опитни орнитолози, които уж били открили ято каролински папагалчета в блатистите гори на р. Санти в щата Южна Каролина. Повечето от учените обаче смятат, че е станала някаква грешка — във всеки случай никой повече не видял това ято. При това значителна част от горите в долината на Санти наскоро били изсечени при прокарването на електрическа линия с високо напрежение!
Дългоопашатият каролински папагал бил известен още с два лесно различими подвида, които били открити някога в Северна Америка източно от Големите равнини: С. с. carolinensis и C. c. ludoviciana и Conuropsis fraterculus, известен само по една раменна кост. От дълго опашатия каролински папагал са останали малко скелети и препарирани кости, които се пазят като най-редки и скъпи експонати в различна зоологически музеи и сбирки в света. Ето някои от тях: Ан Арбър, Бъркли (Калифорния), Блуменфийлд Хилз (Мичигън),. Кембридж (Масачузетс), Чарлстън, Чикаго, Кливлънд, Девънпорт (Айоза). Лоръкс (Канзас), Лос Анджелиз, Минеаполис, Ню Йорк, Филаделфия, Питсбърг, Сан Франциско, Торонто, Уорсестьр, Спрингфийлд, Квебек, Санта Барбара., Лондон, Едиибург, Женева, Хамбург, Париж, Осло, Стокхолм и др.
Националният природонаучен музей в София притежава един отлично запазен препариран екземпляр от тази красива птица.


Странствуващият американски гълъб

(Ectoopictes migratorius), наричан от американците още див гълъб, спада към групата на дървесните гълъби от сем. Г ъ л ъ б о в и (Columbidae) на разр. Г ъ л ъ б и (Columbae или Columbiformes).
Макар и да бил малко по-дребен от нашенския див гълъб, странствуващият гълъб се отличавал със силното си и набито тяло. На дължина достигал около 30 см. Синкаво сивата му глава с несиметрични черни петна около очите и подбрадието-била сравнително малка, а шията му дълга. Крилото му било дълго 196— 214 мм, а опашката — 173—211 мм. Човката била права, тънка и яка. Крилата били дълги и заострени, а опашката му също дълга. Преобладаващият цвят на оперението бил сивкаво син, като долната страна на тялото по-сивкава, а горната — по-кафеникава. Коремът и част от аналната област били белезникави. Шията отстрани имала пурпурно виолетов оттенък. Човката на птицата била черна, а крилете й — кървавочервени. Очите й били оранжеви. Женският гълъб бил по-дребен от мъжкия и не бил така ярко оцветен.
Огромните ята гълъби правели гнездата си в необятните някога гори на Северна Америка, като предпочитали горите в централната част на Северна Америка, предимно асоциациите от дъб, бук и клен„ Според Уилсън странствуващият гълъб предпочитал буковите гори. От своите изследвания: Бер дошъл до извода, че през пролетта на 1870 г. те гнездели в Северна Пенсилвания, където преобладавали букът, кленът и елата.
Обикновено почти невероятен брой от птиците идвали в горите на северните щати от началото на март и през целия април. Често гнездовите колонии в дадена гора наброявали стотици милиони екземпляра. Нерядко на едно дърво имало до стотина гнезда, което ставало причина клоните да се чупят под тежестта на птиците. Гнезденето на ята и изобщо стадните наклонности на тези птици ги отличават от всички други видове гълъби. Това именно правело вида уязвим и изложен на унищожаване от страна на хората. Освен това съществувала опасност относно възможността за възпроизвеждане, тъй като унищожаването на големи горски площи за земеделски цели лишавало птиците от места за гнездене.
Гнездото си странствуващият гълъб изграждал просто от по-дребни и по-едри клечки, които небрежно нареждал по клоните на дърветата, така че винаги съществувала опасност то да бъде съборено от повея на най-лекия вятър. Държаните в кафези и изобщо на затворено птици снасяли по едно яйце, но от сведенията на професионални ловци в гнездата често били намирани по две яйца. За мътенето се грижели еднакво и двамата родители. Те лежали върху яйцата в продължение на 14 дни, като се сменяли с педантична точност. Въпреки многобройните им неприятели и слабата им размножителна способност странствуващите гълъби все пак били в огромни количества.
Защо и кога в такъв случай са изчезнали огромните ята на тези птици?
Историята е просто невероятна!
Само допреди едно столетие американският странствуващ гълъб се срещал в несметни количества в цяла Северна Америка — от Хъдзъновия до Мексиканския залив и от Скалистите планини до атлантическото крайбрежие. Той обитавал всички северноамерикански щати, включително и южните райони на Канада, макар и не навсякъде да се е намирал в еднакви количества. Най-много гълъби имало в Източните щати. Тук те прелитали в такива огромни ята, в каквито нито една птица не се е срещала когато и да било на Земята. Днес разказите за многобройните ята гълъби, които дори през миналото столетие прелитали над територията на САЩ, изглеждат толкова невероятни и фантастични, че никой не би повярвал в огромните цифри, ако те не бяха потвърдени от голям брой почтени и световноизвестни учени-зоолози.
И наистина кой би могъл да допусне, че само едно единствено прелитащо ято гълъби би могло да затъмни с часове слънцето над даден район, че изпражненията на такова ято могат да покрият плътно пространство от стотици квадратни километра? А такива ята диви гълъби често прелитали над САЩ дори до средата на миналото столетие. Но вместо да преразказваме, нека дадем думата на световноизвестния американски художник и орнитолог Одюбон за едно прелитащо ято гълъби, наблюдавано от него през есента на 1813 г.
„Като пътувах през есента на 1813 г. из сухите степи по-долу от Гардънсбъроу на р. Охайо, забелязах ято странствуващи гълъби, което летеше от североизток на югозапад. Понеже техният брой ми се видя много по-голям, отколкото всеки друг път, мина ми през ума да преброя колко ята ще прелетят над мен в продължение на един час. Така че аз се спрях, седнах на възвишението и с молив отбелязвах на хартия всяко ново ято, което минаваше над мен. Скоро се убедих, че не ще мога да изпълня намерението си, тъй като птиците пристигаха в несметни количества. Ето защо останах на мястото си, преброих чертичките и видях, че за 21 минути съм направил 163 чертички. После продължих пътя си, но пълчищата на гълъбите ставаха все по-многобройни. Въздухът беше буквално изпълнен с гълъби и следобедното слънце беше дотолкова закрито от тях, че беше тъмно, както по време на слънчево затъмнение. Изпражненията падаха надолу също като снежни парцали, а шумът на крилата им ми оказваше приспивно въздействие Невъзможно е да се опише колко красиво се превъртаха гълъбите във въздуха, когато някой сокол се опитваше да отмъкне птица от общата маса. Тогава те с грохот, подобен на гръмотевичен, се спускаха надолу като жив поток, сплотени в една маса. Като се притискаха плътно един към друг, гълъбите се устремяваха напред по вълнообразна, начупена линия и под ъгъл, като се спускаха до самата земя и летяха над сокола невероятно бързо. След това те отново се издигаха вертикално нагоре като мощна колона, разтягаха се в една линия, която се виеше като огромен гигантски змей. . .
Целият народ от околността се беше въоръжил. Покрай брега на р. Охайо гъмжеше от мъже и момчета, които непрекъснато стреляха по прелитащите отдалече гости, които над реката летяха малко по-ниско. Унищожен беше голям брой от тях. Цяла седмица дори и повече населението се храни с месото на убитите гълъби, като при това се говореше само за тях. През тези дни въздухът беше изпълнен с миризмата на този вид. . .
Може би няма да бъде излишно да се опитаме да определим броя на гълъбите, които едно такова ято наброява. Ако приемем, че ятото има ширина една миля (което в никакъв случай не трябва да се смята за преувеличено) и че птиците летят със споменатата скорост в продължение на три часа, без да спират, ще получим паралелограм от 180 квадратни английски мили (около 290 кв. км — б. а.). Ако се приеме, че на всеки квадратен метър се падат само по два гълъба, ще излезе, че ятото наброява 1 115 136 000 странствуващи гълъба."
Нима е възможно това? Повече от един милиард птици в едно ято! Как би могъл човек да приеме тази астрономическа цифра за достоверна, като се има пред вид, че всички птици на Англия, събрани заедно, не могат да я достигнат. Може би пък големият учен наистина да греши! Тогава нека потърсим помощта и на други хора на науката, също толкова почтени и уважавани, може би те ще бъдат по-големи реалисти! ..
Напротив! Оказва се, че и орнитологът Александър Уилсън наблюдавал през 1832 г. ято странствуващи гълъби в щата Кентъки. Според неговите изчисления то наброявало 2 230 270 000 птици, т. е. било двойно по-многочислено от ятото, за което говори Одюбон.
Рос Кинг лък разказва за ято странствуващи гълъби, което през 1866 г. засенчило слънцето в продължение на цели 14 часа. То било дълго 300 мили (480 км) и широко повече от километър и половина.
Уилям Бриджес изчислил, че ако всеки странствуващ гълъб от ятото, наблюдавано от Уилсън, изяжда средно по 330 г храна на ден, то цялото ято би консумирало повече храна от дажбата на всички въоръжени хора през Втората световна война за същото време.
Печалната история на странствуващия гълъб започва с колонизирането на Северна Америка. Още първите заселници харесали вкуса на гълъбовото месо и започнали с всякакви средства да избиват Птиците, а в началото на миналото столетие започнала и масовата търговия с тях. През 1805 г. в пристанището на Ню Йорк започнали да пристигат корабчета, натоварени с убити гълъби, които намирали добър пазар, тъй като ги продавали съвсем на безценица. След възникването на големите градове в Щатите започва и така нареченият „Пиджин-бизнес", т. е. търговия с месо от гълъби. Предприемчивите търговци създали цели организации за масово избиване на странствуващия гълъб и за доставяне на месото в промишлените центрове.
Гълъбите били ловени с мрежи, били избивани с прашки и тояги, с пистолети и пушки. Някои дори се изхитрили за по-рентабилно да ги бият с оръдия, заредени с картеч. Писателят Майн Рид, този неповторим майстор на приключенския роман, разказва в своята книга „Ловни почивки" за подобен лов на странствуващи гълъби с оръдие:
„На другия ден — пише той — рано преди обяд се завърна с обратния параход нашият другар, който тайно закара гаубицата на уговореното място. Моят приятел, командирът на батареята, беше изпратил заедно с оръдието и един капрал, който трябваше да ни помогне при стрелбата с него.
Както и предполагах, това средство оправда нашите надежди. След всеки изстрел дъжд от птици се посипваше по земята. Само с един изстрел убихме 123 парчета. Към вечерта в торбите, с които се бяхме запасили, имаше повече от три хиляди гълъба."
И така само в щата Мичигън били избивани от гнездовите колонии ежедневно повече от десет хиляди птици, които били разпращани за Продан по цялата страна. Кампанията за изтребване на странствуващия гълъб стигнала апогея си към седемдесетте години на миналото столетие. По това време в САЩ и Канада били избити и изнесени на пазара стотици милиони гълъба.
През 1878 г. при Притоски, щата Мичигън, били унищожени само за няколко седмици близо триста тона птици. Това било и началото на края! Търговията с гълъбово месо почнала да запада. Тя била преустановена напълно към 1895 г., когато не е имало повече гълъби за избиване. Последният странствуващ гълъб бил уловен в Щатите през 1906 г., а в Канада — през 1907 г.
Зоологическото дружество в Цинцинати, щата Охайо, закупило още през 1878 г. четири двойки прелетни гълъба, които подарило на зоологическата градина в същия град. Последният от тези гълъби, наречен „Марта", умрял в градината на 1 септември 1914 г. в 5 часа след пладне.
Така изчезнал и този вид, жертва на човешката алчност, безразсъдство и скудоумие.
Но нима не се е намерил един поне разсъдлив човек, който да се застъпи за злощастната птица? Справедливостта изисква да се каже, че в Съединените щати се чували трезви гласове в защита на странствуващия гълъб, за ограничаване на неговото хищническо изтребване. Стигнало се дори дотам, че през 1848 г. в щата Масачузетс бил гласуван закон, който забранявал лова на гълъби с мрежи. Това било наистина една разумна мярка, тъй като само с едно замятане на птнцеловната мрежа били улавяни по стотици птици наведнъж. Както съобщава Брем, един пенсилвански птицеловец успял да открие и хване повече от двеста гълъба с едно простиране на мрежата. Веднъж той уловил само за един ден около шест хиляди гълъба.
Примерът на масачузетските законодатели скоро бил последван и от други. През 1851 г. в щата Вермонт странствуващите гълъби, както и много други ловно промишлени птици били поставени под закрилата на закона, като ловът им бил регламентиран. Подобни мерки били взети и от други щати, но за съжаление те останали само на книга, единствено като документ за добрата воля на законодателя — на практика никой не ги спазвал. Печалният резултат от това бил, че в продължение на едно столетие на огромната територия на Северна Америка не бил забелязан да прелети вече нито един странствуващ гълъб. Днес е останал само невероятният спомен за астрономическата численост на ятата диви американски гълъби, едно изобличително свидетелство за варварството на „пиджин-бизнесмените".
Всичко, което е останало да ни на помня за странствуващия гълъб, са отделни кости, цели скелети и някои препарирани птици в различни музеи на света.
Не можем да отминем едно куриозно съобщение отпреди 70 години в нашия периодичен печат, свързано със странствуващия гълъб. То е отпечатано в сп. „Ловец", брой 10 от 1910 г., и гласи:
„10 000 долара (50 000 лева) за едно птиче гнездо. Разбира се, че такова нещо само в Америка може да бъде. Допреди малко в Съединените държави ,САЩ — б. а.) с милиони е имало един прелетен гълъб, който напоследък, ясно, съвсем е изчезнал.
Макар че тия животни бяха преследвани от ловците с голяма алчност, все пак с това тяхното рапидно изчезване никак не може да се обясни. Мнозина учени американци отдават причината на някаква епидемична болест. Но тъй като-гълъбите за земеделието бяха много полезни, то се изписва такова огромна възнаграждение, като се надяват, че щом се намери едно гнездо, в околността му ще има и повече, та да започнат да развъждат тоя полезен дивеч. — И бележката завършва: — Поука и за нас!"
Сега и ние можем да кажем, че печалната история на странствуващия американски гълъб трябва да ни служи като добър пример за това, как не трябва да се отнасяме към природата, към животинския свят.
Сега се пазят следните препарирани екземпляри от странствуващия гълъб, кожи от него, скелети и отделни кости в различни музеи:
В Северна Америка: Ню Йорк, Чикаго, Сан Франциско, Лос Анджелиз, Оуклънд, Беркли, Спрингфийлд, Девънпорт, Гринел, Лорънс (Канзас), Кеймбридж, Уорсестър (Масачузетс), Ан Арбър, Блумфийлд Хилз (Мичигън), Минеаполис, Нортфийлд, Делавар, Уинипег, Отава, Квебек, Торонто.
В Европа: Лондон, Нотингъм, Уейкфийлд, Шефилд, Брюксел, Виена, Париж, Поатие, Руан, Хамбург, Лайден, Лайпциг, Щетин, Амстердам, Нинметен, Генуа, Берген, Осло, Гьотеборг, Единбург, Лунд, Малмьо, Стокхолм, Базел, Женева, Нъошател, Кардиф (Уейлз). Зоологическият музей на Московския държавен университет притежава един препариран странствуващ гълъб. В Азия само Токио притежава препариран странствуващ гълъб.


Морската норка

(Mustela macrodon) е била два пъти по-едра от добре познатата ни американска норка, която в наши дни се среща почти в цяла Северна Америка, а е аклиматизирана в много страни на Европа и в големи райони на Азия. Тя се отличавала с по-тъмнокафявата си окраска и обитавала мрачните скалисти брегове и малките островчета. Ареалът й се простирал от Масачузетс до Ню-фаундлънд, а изобилните останки от нея, намерени по островите на щата Мен, говорят, че в миналото тя е била доста честа тук.
Преди повече от сто години морската норка била усилено преследвана от индианците и от белите трапери, тъй като кожата й струвала двойно по-скъпо от тази на обикновената норка. И тъй като тя никога не е била така многобройна, както обикновената американска норка, скоро била изтребена напълно. Предполага се, че това е станало по времето, когато приключила войната между Северните и Южните щати


Очилат корморан на Стелер

(Phalacrocorax perspicillatus). По времето, когато корабът „Св. Петър" попаднал на непознатия остров, тук имало само два вида птици, които не се срещали на Камчатка — очилат и бял корморан.
Първата от тези птици се срещала в огромни количества на острова. Тя била разпространена не само на о-в Беринг, но и на другия голям остров от Командорските о-ви — Медни, както и на островите в Северния Тихи океан. Някои автори допускат, че е възможно птиците никога да не са мътили на самия о-в Беринг, а само на малките острови край брега, тъй като на Беринг имало голяма популация от гладни арктически сини лисици, когато през 1741 г, експедицията на Беринг претърпяла тук корабокрушение. Очилатият корморан на Стелер бил едра птица със слабо развити крила. Според сведенията на самия Стелер тя достигала на дължина повече от метър — до 105 см. Окраската на крилете и на опашката й била бронзово зелена, със стоманено сиви оттенъци на врата; главата й с изключение на голото чело била тъмнозеленикаво-синя. Тя имала и два. зеленикаво сини гребена.
Стелер не ни е оставил много сведения за тази птица. Предполага се, че тя се е хранела с дребна риба. Навярно гнездовият й сезон е бил в началото на лятото Има сведения, че корморанът на Стелер-бил глупава птица, която не се страхувала от човека и лесно можело да бъде убита. А тъй като птицата била вкусна за ядене, няма съмнение, че ловците на тюлени и морски видри (калани), които от време на време посещавали , острова, също са я ловели и убивали за храна. Предполага се също така, че арктическите сини лисици са били естествен враг на тази голяма, тромава и почти неспособна да лети птица.
Видът трябва да е изчезнал приблизително към 1850 г., тъй като през 1882 г. местни жители казали на Щайнегер, че тези корморани били виждани и ядени преди около 30 години. И наистина всички известни екземпляри били подарени или продадени от губернатора на Ситка — Куприанов, през периода .1840—1850 г. Части от скелета на тази птица били намерени от Щайнегер през 1882 г. в северозападната част на о-в Беринг. Препарирани екземпляри от нея днес има в Дрезден, Хелзинки и Лондон. В Зоологическия музей при Академията на науките на СССР се пазят и до днес два препарирани екземпляра от очилатия корморан на Стелер.


Морската крава на Стелер

(Rhytina stelleri, Hydrodamalis gigas), наречена на руски още капустница (от руската дума капуста — зеле, тъй като се хранела с морското водорасло, наречено „морско зеле"), принадлежи към сем. Морски к р а в и (Hydrodamalidae) от разр. Сирени (Sirenia).
Твърде необикновена и крайно поучителна е историята на това животно.
През януари 1725 г, малко преди смъртта си руският самодържец Петър I — Велики написал собственоръчно указанията за Голямата камчатска експедиция, чиято основна задача била да разреши веднъж завинаги въпроса за съществуването на пролив между Азия и Америка. За началник на тази историческа експедиция бил назначен датчанинът Витус Беринг, които бил на служба в руския военен флот.
Първата експедиция на Беринг завършила с неуспех. Макар и да поставила началото на дяла редица исторически важни изследвания и открития в района на руския север, тя не разрешила поставената й основна задача. Наложило се да бъде организирана втора камчатска експедиция, която успешно достигнала бреговете на Северна Америка, при което открила и множество неизвестни до това време острови.
Втората комплексна камчатска експедиция била съставена от няколко отреда. Осми отред бил наречен „Първа академична експедиция" и неговата задача била да опише вътрешните райони на Източен Сибир или по-точно на Камчатка. В него влизали голям брой учени — академици, професори и техни помощници, като Г. Милер, И. Гмелин, Льо Делил де ла Кройер, И. Фишер, С. П. Крашеиинников, Г. Стелер и др.
На обратния път от Аляска към родината корабът на Беринг „Свети Петър" хвърлил котва на непознат бряг. Оказало се, че това е неизвестен и необитаем остров сред океана, недалеч от родните брегове. Крайно изтощеният и болен от скорбут екипаж трябвало да остане да зимува тук без всякакви припаси, обречени на бавна смърт. И наистина скоро голяма част от хората на екипажа загинали от изтощение и болести. На 8 декември 1741 г. починал от скорбут и самият Беринг. Гибелта на всички бяла неизбежна. Но ето че Георг Стелер (1709—1746), лекар на кораба и натуралист, неочаквано открил източник на прясна храна, която спасила моряците от страшната болест и им дала сили да се борят срещу несгодите и студа. Това били безчислено множество. . . морски крави.
Откриването на този морски бозайник означавало спасението на болните и изтощени членове на екипажа на злополучния кораб „Св. Петър". Месото на морската крава се оказало много вкусно, като месото на младите животни имало вкус на телешко, а на възрастните — на говеждо. Стопената мазнина пък не се отличавала по нищо от кравето масло и членовете на експедицията я пиели от чашка, без каквото и да било отвращение. Млякото на кърмещите женски животни приличало на кравето, само че било по-тлъсто и по-сладко. При това морската крава била съвсем лесна плячка.
„Капустниците". пише Стелер, ядат непрекъснато и поради изключителната си лакомия към храната държат главата си през цялото време под водата. По този начин те твърде малко се безпокоят за живота и безопасността си и човек с лодка или дори гол може да плува между тях и да избере онази, която иска да измъкне от морето. По време на яденето те не правят нищо друго, освен че след всеки четири или пет минути показват носа си над водата и с шум, подобен на конско цвилене и пръхтене, вдишват въздух с малко количество вода. По време на храненето те поставят единия си крак зад другия и по такъв начин или бавно плуват, или „ходят" така, както се движат - биковете и овцете."
И така доверчивите, ненаплашени от човека животни допускали хората толкова близо до себе си, че последните могли да ги убиват от упор било с брадва, било с каквото и да е парче желязо. След това ги извличали на брега, където ги разсичали на парчета.
Смята се, че Стелер съвсем сполучливо нарекъл открития от него морски бозайник „морска крава". Той му дал това име не само защото непознатото животно "пасяло" подводната растителност като същинска крава, но и затова, че месото и мазнината му, както вече се каза, наподобявали по вкус тези на домашната крава. Добре подготвеният и наблюдателен натуралист веднага схванал, че откритото от него животно е близко родствено с южноамериканския ламантин, наречен от испанците манат и заради: предните му крайници, наподобяващи ръце. Нещо повече, Стелер бил твърдо убеден, че откритият от него морски бозайник е напълно тъждествен с ламантина, който се среща по източното крайбрежие на Южна Америка и във водите на Антилските острови. В същност тези два вида животни, както и д ю г о н и т е, разпространени по крайбрежието на Индийския океан, спадат към един и същи разред — С и р е н и, само че принадлежат към различни родове. В систематично отношение всички тези животни са близки до копитните и фактически са „клон" от тях. Те са се приспособили към живот по крайбрежната зона на моретата. Предните им крайници са се превърнали в перки, като все пак са запазили копитцата си в рудиментарно състояние.
Но какво са представлявали морските крави?
Най-достоверно описание за тях ни е оставил пак акад. Стелер, техният откривател: „Тези животни, подобно на домашния рогат добитък, живеят на стада в морето. Обикновено мъжкият и женската плуват наблизо един до друг, а малките им пасат около брега пред тях. Единственото им занимание е само това — да си търсят храна. През цялото време на годината всички те се придържат към този остров (по-късно островът бил наречен Беринг — б- а.) в най-голямо количество, така че всички обитатели по източното крайбрежие на Камчатка изобилно биха могли да се снабдяват всяка година с месото и маста на това животно.
Кожата на морската крава притежава двоен слой: външната обвивка е черна или черно кафява, дебела до един дюйм (равно на 23 мм — б. а.) и е здрава почти като корково дърво. Около главата има много ямички, бръчки и вдлъбнатини. Кожата се състои от светли отвесни нишки, така плътно прилепнали една към друга, както влакната на актинолита. Тази външна обвивка, която лесно се обелва от кожата, според мен представлява покривка от разположени близко един до друг сплъстени и видоизменили се косми, такива, каквито съм намирал у китовете. Долният слой кожа е малко по-дебела от тази на бика. Тя има бял цвят и е много здрава. Под тези два пласта кожа цялото тяло на животното е обвито с тлъстина, дебела четири пръста, след което следва месото. . .
Най-едрото от тези животни достига до 8—10 м дължина, а в най-дебелата си част, в областта на пъпа, има около седем метра обиколка. . .
До пъпа животното прилича на морски тюлен, а оттам до опашката — на риба. По общия си вид скелетът на главата не може да се различи от този на конска глава, но когато е покрита с козина и месо, тя прилича донякъде на главата на бивол, особено що се отнася до бърните.
Възрастното животно тежи около 8000 фунта или 200 руски пуда (около 3 200 кг. — б. а.). Мазнината му не е маслоподобна и не е мека, а е твърда на пипане и прилича на жлези. Тя е бяла, но щом постои няколко дни на слънце, получава приятен жълтеникав цвят, като първокачественото холандско масло. Приготвена отделно, тя превъзхожда по сладост и вкус най-хубавата говежда лой. Стопената мазнина има цвят и свежест на прясно дървено масло, а по вкус наподобява бадемовото масло."
Ето и още няколко данни, които ще дадат пълна представа за животното.
Хоризонталната опашна перка била доста широка и имала кадифена обшивка. Перките на морската крава били дълги до метър и половина и притежавали две стави, а на върха нещо като конско копито. Малките очи, не по-големи от тези на овцата, нямали клепачи. На гърдите почти под самите перки се намират смукателните зърна, които са дълги по 5 см. Щом бъдат натиснати, от тях изтича гъсто и тлъсто мляко.
Стадата на морските крави, които се срещали само около островите Беринг и Медни на Командорския архипелаг, се състояли от около две хиляди животни. Животните са придържали към крайбрежните плитчини и идвали толкова близо до брега, че можели да бъдат докосвани с ръка. Морските крави почивали, като лежали по гръб на повърхността в спокойните заливи.
Първата морска крава била убита на о-в Беринг в края на юни 1742 г. Ловът бил организиран от лейтенант Ваксел, който след смъртта на Беринг поел командуването над оцелелия екипаж на кораба „Св. Петър". Оттогава започнало и безпощадното и поголовно избиване на беззащитните и доверчиви животни. Промишлениците-китоловци и риболовци започнали все по-често да посещават острова и да изтребват огромни количества от тях.
През 1754 г. на острова зимувал Пьотър Яковлев. По това време морските крави се срещали все още в голямо количество. „Месото на една крава, пише той, стигаше за всички 33-ма човека предостатъчно за храна — в продължение на един месец и оставаше от него, тъй като една крава даваше около 200 пуда чисто месо и мазнина без костите."Според сведенията на П. Яковлев промишлениците, които зимували на о-в Беринг и били на групи от по двама-трима човека, не били в състояние да изтеглят на брега убиваните от тях животни, поради което месото им често се разваляло и не могло да се използува за нищо.
Освен на о-в Беринг, както се каза, морски крави имало още и на о-в Медни, който принадлежи също към групата на Командорските острови. Само за девет години в района на о-в Медни не останало нито едно животно. Скоро намалели и морските крави на о-в Беринг, чийто брой според предположенията на Стелер и другарите му възлизал на около 2000 животни. Промишленикът-ловец Адриян Толсти, който посетил острова през зимата на 1760— 1761 г., не споменава нито дума за това животно в своя подробен „рапорт". Брагин и Шелехов, които прекарали по една зима на Беринговия о-в — първият през 1773—1774 г., а вторият през 1733— 1784 г., и дават точни сведения за промишлените животни тук, също не говорят нищо за морската крава.
След 1763 г. корабите на промишлениците-китоловци и риболовци започнали все по-рядко да посещават Командорските о-ви, тъй като силно намалелият брой на морските крави правел лова съвсем нерентабилен. Още през 1754 г. промишленикът Яковлев изказал мнение, че ловът на морски крави трябва да се прекрати за известно време, но никой не се вслушал в съветите му. Избиването продължило до 1768 г. Предполага се, че последният екземпляр от това ценно животно бил убит на о-в Беринг именно през 1768 г. от някой си Попов — ловец-промишленик. Около о-в Медни последната морска крава била убита още по-рано — през 1754 г. Оттогава никой не е споменавал повече за съществуването на морски крави.
Все пак шведският полярен изследовател акад. А. Е. Норденшелд, който през 1879 г. посетил със своя кораб о-в Беринг, пише в книгата си „Плаване на Вега", че местните жители твърдели пред него, че през 1854 г. били виждали морска крава близо до острова. Три години по-късно обаче тук пристигнал американският учен Щайнегер, който отново разговарял със същите хора, които дали сведенията на Норденшелд, и останал с убеждението, че животното, за което ставало дума, в никакъв случай не е било морска крава. Той предполага, че навярно жителите на острова са наблюдавали друго китоподобно животно, може би женски нарвал, който би могло да бъде сметнат за морска крава.
И така само 27 години след като била открита за науката и света морската крава на Стелер, носеща тогава научното наименование ритина стелери, била вече напълно изтребена от руските и японските китоловци. Още едно ценно и интересно животно било заличено завинаги от списъка на световната фауна. Наистина един печален рекорд в унищожителната дейност на човека по отношение на природата.
Загубата е двойно по-голяма, като се има пред вид мнението на видния съветски зоолог проф. А. Г. Томилин, който смята, че със своя безобиден нрав стелеровата крава може би е щяла да стане първото морско домашно животно, обект на едно перспективно „крайбрежно скотовъдство".
Но ето и една изненада, която на времето развълнува съветските зоолози. . .
„През юли 1962 г. по време на експедиционни работи по изучаване на китоподобните изследователският кораб „Буран" се намираше в района на нос Наварин.
Една ранна утрин на разстояние 80— 100 м от кораба, намиращ се в непосредствена близост до брега, неколцина наблюдатели забелязали група доста едри животни (приблизително 6 животни) с необикновен вид. На следния ден, когато корабът се върнал отново в този район, било забелязано още едно подобно животно.
Районът на срещата бил плитководен, с малка лагуна, в която се вливала рекичка. В лагуната имало големи обраствания от „морско зеле" (вид кафяво водорасло — ламинария — б. а.). С изключение на една малка част през зимния период районът не се покривал с лед.
По единодушното мнение на наблюдателите, мнозина от които работят дълги години в китобойната и зверобойната промишленост на Далечния Изток, срещнатите животни не приличали на нито едно от известните китоподобни и перконоги. . .
Същевременно поразява сходството на това животно по повечето от белезите му с морската или стелерова крава, такава, каквато са я описали Г. Стелер и С. П. Крашенинников, и която се смята за изчезнала в наши дни. . ."
Това наистина сензационно съобщение бе отпечатано в кн. 8 от 1963 г. на меродавното научно списание на АН на СССР „Природа". То е подписано от А. Берзин, Е. Тихомиров и В. Тройкин — и тримата сътрудници на Тихоокеанския научноизследователски институт по рибно стопанство и океанография (ТИНРО) във Владивосток. Няма съмнение, че това са хора със съответната научна и практическа подготовка, заслужаваща пълно доверие.
От подробното описание, което те дават на наблюдаваните и от самите тях животни, се вижда, че те са притежавали голяма външна прилика със стелеровата крава, пък и поведението им било съответно същото. При това сътрудниците на ТИНРО твърдят със сигурност, че между съвременните морски бозайници в северните райони на Тихия океан не е регистрирано досега нито едно животно е подобни белези.
Всички съветски биолози и океанолози, цялата общественост на Съветския съюз бе заинтересувана от това съобщение. Като изхождат от него, както и от обстоятелството, че през последните години в ТИНРО редовно са постъпвали сведения от рибари, китоловци и местни жители, че са срещали животни, които според даденото от тях описание твърде много напомнят стелеровата крава, съветските специалисти са на мнение, че стелеровата крава трябва да се търси.
Океанът все още крие много тайни, които рано или късно ще бъдат разгадани от науката. Може би една от тези разгадки ще бъде именно повторното откриване на стелеровата морска крава.


Японски вълк

(Canis lupus hadophilax). В миналото, до началото на нашия век, този подвид е бил широко разпространен по цялата територия на Япония с изключение на о-в Хокайдо, най-северния от четирите големи Японски острова. Днес той е напълно изчезнал. Смята се, че последният екземпляр от този вид бил убит в префектурата Нара през 1905 г.
Специалистите обаче са на мнение, че изчезването на този вид вълк се-дължи не на пряката намеса на човека, на изтребването му, а главно на причини от биологичен характер.
В миналото на о-в Хокайдо живял друг подвид вълк — Canis lupus hattai, който бил преследван като хищник и напълно унищожен от населението на острова още в края на XIX в. За това спомогнали и специалните насърчителни премии, давани от властите за всеки убит хищник. Като резултат от това само за дванадесет години, от 1877 до 1889 г, на острова били убити около 3000 вълци.
Смята се, че последният екземпляр-от този вид бил убит през 1896 г., когато била предадена за получаване на премия последната вълча кожа


Турански тигър

(Panthera t. virgata), наречен още тюркменски или каспийски тигър, се среща в Иран и Афганистан, както и на територията на СССР — в Закавказието, Казахстан и Средна Азия. Смята се, че е напълно изчезнал през последните години. Фиг-33. - Фиг-34.
Туранският тигър е малко по-дребен от амурския си събрат. Дължината на тялото на възрастните мъжки екземпляри е около 2 м. а дължината на опашката му достига от 70 до 100 см. Възрастните мъжкари са с тегло около 200 кг, но е убит и екземпляр, който тежал 240 кг. Окраската му е по-ярка от тази на амурския тигър и сезонните й различия не са толкова рязко изразени.
Някои съветски зоолози са на мнение, че през средните векове туранският тигър се е срещал и в Предкавказието, откъдето се е придвижвал и до южноруските степи. Така например специалистът по тигрите, съветският зоолог Б. Г. Гептнер предполага, че когато Владимир Мономах е писал през XII в. своите „Поучения към децата", в която споменава за някакъв „лют звяр", е имал пред вид именно тигъра.
В началото на XVIII в. се срещал в южните райони на Азербайджан (в Ленкорани), както и в Колхида и в Аджария, но в началото на XIX в. бил напълно изтребен в последните два района. Туранският тигър се срещал, макар и рядко, също в Грузия и Армения. Последният тигър бил убит в Грузия през 1922 г., а в Армения — през 1948 г. В Киргизия тигрите били унищожени към началото на нашето столетие. В Тюркмения последният тигър, пришълец от Иран, бил убит през 1954 г. в Копетдаг.
Стесняването на ареала на туранския тигър започнало преди около 100 години, но с особено бързи темпове това станало през 30-те години на нашето столетие. Към началото на Втората световна война тигрите изчезнали в почти всички райони, където в миналото били разпространени. В долината на река Или, която се влива в езерото Балхаш — казахска ССР, особено в долното й течение, тигри се срещали и след войната. Тук те изчезнали към 1948 г.
Главната причина за изчезването им била не изтребването им от ловците последният тигър в този район бил убит през зимата на 1934/35 г.), а в нарушаването на околната среда. Така например съветският зоолог А. А. Слудски (1966) предполага, че унищожаването на туранския тигър в долината на р. Или се дължи предимно на ежегодните опожарявания на тугайните (крайречни) гори и тръстиковите гъсталаци, от които загивали предимно малките тигърчета.
Ето какво пише по този въпрос съветският зоолог Р, Потапоз:
„Особено пагубно за тези хищници се оказало унищожаването на основната среда на тяхното обитание — тугайните гъсталаци заедно с населяващата ги фауна. Както е установено, за нормалното съществуване на възрастен тигър е необходимо средно 10—12 кг месо на ден, а тигърчетата от едно котило изяждат за година повече от 5 т месо. Не е трудно следователно да си представи човек какъв брой копитни животни е нужно да има, за да се поддържа съществуването дори на неголяма микропопулация от тигри. И тази висока численост от копитни животни" е съществувала.
Тугайните биоценози-1 се отличават с висока продуктивност, а следователно и с твърде висока плътност на животинския свят. Но именно тази висока продуктивност на тугаите, почвеното им плодородие и наличието на вода започнала
1-Тугай (тюрк.) — наводнявана гора в речните долини на Средна и Централна Азия, състояща се главно от топола, ясен, върба и др. — б. а.
да привличат тук и човека. По тези места плодородните земи в съседство с вода били винаги дефицитни. Настъплението на човека към тугайните области е започнало отдавна, но през последния половин век то станало изключително интензивно. Непроходимите тугайни гъсталаци изчезваха пред очите ни, сменявайки се с равните квадрати на памучните, оризовите и тютюневите плантации. Тугайните гори бяха изсечени и се превърнаха в мери за добитъка. Бързо намаляваше и броят на свинете и елените, конто са главната храна на тигрите, а малките оцелели пространства тугайни гъсталаци вече не можеха да дадат защита за спокойното отглеждане на потомството".
Друга причина за намаляване броя на тигрите и изчезването им на места е химизацията. През последните десетилетия много тигри в Индия са бали отровени от пестициди и други химични средства за борба срещу вредителите и плевелната растителност. Така например преди 4—5 години в индийския щат Мадхя-Прадеш в продължение на шест месеца са били открити труповете на 32 отровени тигъра. В Южен Виетнам пък тигрите били напълно изтребени от пуснатите през войната химикали за унищожаване на растителността.
Допреди 5—6 години съветските зоолози все още се надяваха, че в някои по-недостъпни тугайни гъсталаци може да са се запазили някоя и друга двойка тигри. В научно-популярната си книжка „Тигърът", издадена от „Лесная промишленость" през 1974 г., видният съветски зоолог И. Б. Шишкин пише за туранския тигър, че се е запазил в малко количество в Иран и Афганистан. Но ето че научният сътрудник при Зоологическия институт на АН на СССР, канд. на биологичните науки Р. Д. Потапов излезе със съобщение в кн. 6 на си. „Природа" на АН на СССР от 1978 г. „Изчезване на туранския тигър". В него той пише: „Колкото и да е печално да се съобщи това, но след балийския тигър изчезна от лика на Земята още един подвид на този великолепен хищник — туранският тигър (Panthera tigris virgata) — един от двата подвида, обитаващи нашата страна. И не остава никаква надежда за това, че той все някъде още се е запазил."
Вторият подвид тигър, който е изчезнал през последните 5—6 голини, е балийският.


Балийски тигър

(Panthera t. balica) се отличава по това, че е най-дребният подвид тигър и основният фон на окраската му е по-светъл. Смята се вече за напълно изчезнал.В миналото са били отделяни и още два подвида:Таримският тигър (Panthera t. lecogi), наречен още лобнорски тигър, много близък до туранския.Корейският тигър (Panthera t. coreensis), който някои автори смесват с усурийският. От изброените осем подвидове тигри два са вече напълно изчезвали, и то през последното десетилетие.


Амурски тигър

(Panthera t. longilis altaica), наречен още усурийски тигър, е най-едрият измежду всички подвидове. В миналото е имал широко разпространение в сегашните граници на СССР, но сега се среща само в района на Далечния-Изток, като понякога преминава и в юго-източните райони на Забайкалието. Сега от него са останали по-малко от 200 екземпляра, които вече от много години са поставени под абсолютна защита. Позволява се само да се ловят по няколко млади тигри годишно за нуждите на зоопарковете и цирковете.


Галицийската древна коза


(Сарrа prisca), наречена още първобитна коза, е едно от най-интересните и най-загадъчните европейски животни, изчезнали през историческо време. Загадъчно е, защото някои от специалистите изобщо отричат неговото съществуване. И все пак това животно се е срещало в древността.
През 1913 г. при изкопни работи за водопровода при Злоцов в Източна Галиция били открити в земните пластове, преходни между дилувиума и алувиума, три черепа на диви кози. Три години по-късно (1916 г.) тези черепи били изследвани и описани от виенския учен Л. Адамец. Той установил, че двата черепа били от мъжки животни, а третият — от коза. Рогата на тази коза били завити в посока, характерна за повечето европейски домашни кози, т. е. били ясно извити навън и освен това били спираловидно завити по посока на часовниковата стрелка. При това черепът на тази коза приличал и по други подробности на черепите на някои домашни породи планински витороги кози, които и до днес се срещат на Балканския полуостров и особено в Босна.
Л. Адамец нарекъл тази неизвестна дотогава за науката дива коза първобитна, или древна коза. Това новооткрито от него животно попълва една важна за науката празнина в схващането за произхода на европейската домашна коза. Тя безспорно е най-важната родоначална форма на съвременната домашна коза До нейното откриване се смятало, че само два вида диви кози (безоаровата и винторогата) са дали началото на нашите домашни кози.
Галицийската древна коза, която е известна на науката само от споменатата уникална находка, е изчезнала неизвестно кога, но все пак в историческо време.


Пиринейският козел или пиринейски козирог

(Capra pirenaica), наричан още Пиринейският козел е изчезнал в качалото на нашето столетие иберийски козирог или планински скален козел, принадлежи към род Същински планински козли от сем. Кухороги (Bovidae) на разред Чифтокопитни (Artiodactyla). В резултат на разпространението им в няколко планински района иберийските козирози са известни с 4 подвида, 2 от които са вече напълно изчезнали. Фиг-14.
Пиринейският козел е красиво и сравнително едро животно. Възрастните мъжкари достигат на височина при холката до 80—90 см, а на дължина — до 160 см, при което на опашката се падат около 12 см. Женските животни са сравнително по-дребни. От своя събрат — алпийския: козирог, той се отличава малко по телосложението си и главно по слабо извитите си лировидни рога, върховете на които са насочени нагоре и навътре един срещу друг.
Рогата на пиринейския козел са леко набраздени напречно и по броя на „гъвките" може да се определи възрастта на животното. Рогата на възрастните мъжкари могат да достигнат на дължина до 70—80 см, а понякога и повече при обиколка на напречното сечение в основата 20—25 см. Докато рогата на мъжките продължават да растат през целия им живот, тези на женските от известна възраст прекъсват растежа си и достигат средна дължина едва около 15 см.
Цветът, дължината и гъстотата на козината варират в зависимост от пола и възрастта на животното, както и от местообитанието и сезона, но, общо взето, през зимата козината е по-гъста и по-тъмна, а през лятото — по-рядка и по-светла. Окраската на мъжкарите винаги е по-тъмна от тази на женските животни — тъмнокафява до черна. Окраската на козите варира от сърнено кафява до светлокафява, като само вредната страна на краката е черна, а на задната страна козината е предимно черна, примесена със сиво. През гърдите също минава една черна надлъжна ивица. През май животните линеят.
През по-голямата част на годината мъжките и женските пиринейски козирози живеят на отделни стада, като само по време на брачния период, който започва в началото на ноември, те се събират в общи стада, наброяващи в отделни случаи и до 100—150 животни. Общите стада и отделните по-малки групи се предвождат винаги от най-старото, най-силното и най-опитното животно. По време на брачния период се водят ожесточени борби между мъжкарите, след което през декември стадата отново се разпадат, като някои млади мъжки животни от една до тригодишна възраст остават при женските.. В края на април до началото на май женската ражда малките козлета, които няколко часа след раждането вече са в състояние да следват майка си.
Пиринейският козел обитава високите планини и се придържа, особено през лятото, към билото. През зимата стадата слизат по-ниско, особено по южните склонове. Женските стада още през есента се спускат надолу към каменистите склонове на планината, а през големите зими стигат дори близо до селищата.
Врагове на пиринейския козел са главно вълците, които могат да се приближат до стадата само през зимата. Белоглавият лешояд и царският орел нападат само малките козлета, а възрастните животни не смеят да закачат. Най-големият враг на пиринейския козел обаче винаги е бил човекът, който го преследва за вкусното месо и кожата му.
В миналото са били известни и широко разпространени в Пиринеите и много други планини на Испания и Португалия същинският пиринейски козел и още четири ендемични подвида. Два от тях сега са съвсем редки, а същинският пиринейски козел (Capra pirenaica pirenaica) и още един от под видовете са вече напълно изчезнали.
Capra pirenaica lusitanica е изчезнал през последното десетилетие на миналия век — около 1892 г. От същинския пиринейски козел до 1907 г. са били наблюдавани 10—12 животни по цялата планинска верига на Пиренеите, а няколко екземпляра са се запазили по скалистите върхове на Перидо и Хуеска до 1913 г. Оттогава насам представител на този вид не е убиван, нито пък е наблюдаван в Испания, което дава основание да се смята., че е напълно изчезнал.


Исполински елен


(Megaceros hibernicus), той е наречен още гигантски елен и е известен в Европа от алувиални субфосилни останки главно от Ирландия.
За неговото съществуване в историческо време може да се съди само от твърде ограничени писмени източници, които при това не са и съвсем категорични. Първите фолклорни сведения за животното, наподобяващо исполинския елен, са от старогръцки произход. В някои древно елински легенди се говори за животното играгелафос, т. е. за козеловиден елен (от играгос — коза, и елафос — елен).
Интересни данни за това животно дава М. Русков в една своя статия в си. „Природа" (г. XXXVII, кн. 5): „Това, че в алувиалните пластове се намират останки от исполински елен, пише той, ни накара да приемем с по-голямо доверие думите от „Песента на нибелунгите", че между много Други животни Зигфрид убил и един „лют елен". В текста е казано „grimmen Schelch", а според Бук под средно германската дума „Schelch" и старо германската „scelo" трябва да се разбира благородният, едрият козеловиден елен.
В потвърждение на това са и историческите данни, които се намират в книгата ,,Vita Hariolfi" на Емерих, животоописание на франкския благородник Хариолф, написана на латински език. Според нея към средата на IX в. Хариолф убил и един tragelafus. Тълкувателят на това произведение Гьонер е на мнение, че това се отнася именно за исполинския елен, тъй като в противен случай Емерих би трябвало да употреби думата „alzes", т. е. латинското наименование на лоса."
По-нататък от статията на М. Русков научаваме, че според тогавашната традиция рогата на убития от Хариолф исполински елен били изпратени на крал Пипин или Карл Велики, пред когото Хариолф се ползувал с голямо благоволение. По-късно по заповед на Карл VII (към 1147 г.) от тези рога било приготвено копие, което било изложено в замъка Драйлинден на принц Фридрих Карл Пруски. Според Гьонер въпреки невероятните размери на рогата, които били дълги 2,60 и 3 м, а разстоянието помежду им 2,58 м, съществуването на това копне изключвало всяка възможност да се смята тази история за плод на някаква фантазия или мистика. Рогата били нечифтен осемнадесетак и нямали нищо общо с рогата на лоса. Изобщо исполинският, или гигантският елен, за който става дума тук, не трябва да бъде смесван с неговия събрат и едноименник гигантския елен — Cervus (Megaceros) euryceros, който населявал Европа през дилувиума. Наистина останки от него са намерени около Париж в раннонеолитични пластове, но докато рогата на този вид са лопатовидни като на лоса, рогата на изчезналия в късно историческо време исполински елен били цилиндрични и на върха остри като тези на благородния елен.
Кога точно е изчезнал исполинският елен, не е установено. Що се отнася -обаче до причините за измирането му, би могло да се предположи, че те се крият в усиленото му преследване от страна на човека, както и в грамадните му тежки рога, пречка за спасяването му от врагове, което явление се наблюдава и у съвременния американски елен. Това е особено показателно за наистина великанския представител на еленовия род — ирландския лос.
За ирландския лос, доживял до историческо време, интересни сведения ни дава известният съвременен американски учен и пътешественик Рей Ъндрюз. Впрочем, както и сам той отбелязва в своята книга „All about strange Beasts of the Past" („Чудновати животни от миналото"), ирландският лос в същност не е бил никакъв лос, а прадеди на съвременния петнист елен-сика, обикновен обитател днес на европейските паркове и резервати.
Ирландският лос безспорно е най-едрият представител от семейството на елените. От многобройните находки на субфосилни останки в ирландските торфища се установява, че той е достигал на височина при холката до 2 м, а разстоянието между върховете на гигантските му разклонени рога надминавало 4 метра. Шията му, която носела огромните и тежки рога, била масивна и силна. Главата му обаче била несъразмерно малка в сравнение с едрото му тяло и огромните му рога. Тънките му и стройни крака се отличавали със своето изящество и малките си копита. Изобщо целият скелет на гигантския ирландски лос сякаш бил непригоден да носи огромната тежест на тялото и рогата. И все пак външният вид на това животно бил величествен.
„Какво чудесно зрелище е представлявал живият ирландски лос! — възкликва Ъндрюз. — Наистина това било царствено животно. Дъхът на човека можел да пресекне пред неговата сила и красота. Впрочем някои ирландци навярно са имали възможност да видят красивото животно, тъй като ирландските лосове са измрели едва преди няколко столетия."
За науката е трудно да намери обяснение на въпроса, защо са се появили грамадните рога у ирландския лос. Защо са му били нужни те? Може би те са били в услуга само на половия отбор, като оръжие при брачните борби. Иначе той не е имал никаква полза от тях. Напротив, нерядко тежките рога го довеждали до гибел. Те му пречели да избяга от преследващите го хищни врагове, както и от първобитния ловец.
Освен това, когато в търсенето на храна попадал в предателските пукнатини на торфените блата, той потъвал по-лесно. Грамадните рога му пречели да се измъкне. Затова не случайно при разработката на торфищата в Ирландия толкова често се срещат отлично запазени рога и скелети от лосове. Интересно е да се отбележи, че кости на женски животни рядко се намират — на тях им било по-лесно да се измъкнат от гибелните капани на тресавищата, тъй като нямали рога.


Всичката информация е взета от книгата на Николай Йовчев Николов "По следите на изчезналите животни" (IMG:style_emoticons/default/smile.gif)
Go to the top of the page
 
Quote Post
Вятър
коментар 19.03.2008, 19:52
Коментар #4


Ураган от мечти
Икона на група

Група: Странници
Коментари: 1,273
Регистриран: 25.06.07
Град: света на чудесата
Потребител No.: 161



Много жалко, но лично аз не съжалявам, че динозаврите са изчезнали (IMG:style_emoticons/default/wink.gif)
Само се чудя какво друго ще се пръкне на мястото на изчезващите видове (IMG:style_emoticons/default/bn.gif)
Go to the top of the page
 
Quote Post

Reply to this topicStart new topic
1 потребител(и) четат тази тема (1 гости и 0 скрити)
0 Потребител(и):

 

Олекотена версия Час: 20.08.2014 - 10:45