Здравейте ( Вход | Регистрация )

* Светът на РАСТЕНИЯТА
kayley
коментар 20.03.2008, 13:08
Коментар #1


Щуроглавка
*******

Група: Banned
Коментари: 4,056
Регистриран: 15.02.07
Потребител No.: 42



Една голяма тема, която ще бъде само за растителните видове. Може да слагате всякаква информация, дискусии и снимки също може. (IMG:style_emoticons/default/f-harhar.gif)


http://www.ltu.bg/BG_Gora/Bioraznoobrazie/bio1.html - БИОЛОГИЧНО РАЗНООБРАЗИЕ, ЕКОЛОГИЧНИ ФУНКЦИИ НА ГОРИТЕ И ЗАЩИТЕНИТЕ ПРИРОДНИ ОБЕКТИ


ЗАЩИТЕНИТЕ РАСТЕНИЯ НА ВИТОША

Нашата страна е богата на редки растения. Някои са характерни само за нейната флора (около 250 вида ендемити), а други са доживели до днес от терциера или от ледниковия период на кватернера (реликти). От 3500 вида висши растения в "Червената книга на Република България" са включени 763 редки и застрашени от изчезване видове. Малък брой от тях са под закрила на закона за защита на природата. Осем растат на Витоша и с красотата си пленяват хилядите посетители на планината. Дълг на всеки млад природозащитник е да познава тези видове и да се грижи за тяхното опазване.

ТИС. ОТРОВАЧКА (Тахus baccata)

Тисът е двудомен храст или малко дърво със сиво кафява кора
на стъблото. Листата са разположени гребеновидно в два реда в хоризонтална равнина, низбягващи по клонката. Отгоре са лъскави, тъмнозелени, а отдолу - по светли, матови.
На мъжките дървета рано напролет се образуват огромен брой дребни кълбести шишарчици, съставени от няколко тичинки, разположени в пазвата на малки люспи. Женските екземпляри формират по младите клонки многобройни единични семепъпки, които са зелени и незабележими. Но наесен зрелите семена отдалеч се виждат по клонките — месестата им обвивка (арилус) издава присъствието им с яркомалиновочервения си цвят. Тази сочна обвивка е сладка и служи за храна на птиците, а в някои страни се използува и от хората.
Тисът е силно отровен, тъй като съдържа алкалоида таксин и гликозида таксикатин — цялото растение и семената, с изключение само на арилуса. Но както често се среща в природата, отровността му е относителна - има сведения. че младите клонки се ядат от козите в Странджанския район.
Дървесината на тиса е плътна, без смолести канали и с характерно жълто-червено оцветяване Цени се за изработване на
предмети за бита.
На Витоша се среща над село Бояна в района на едноименния
Водопад при надморска височина от 1100—1200 метра.
Тисът достига възраст до 4000 години, така че той наистина
е един природен паметник.

ПЛАНИНСКИ КРЕМ (Lilium jankae)

Изправеното, високо до 1 м стъбло е облистено с многобройни
последователни ланцетни листа, а на върха си носи по един, по-често 2—3 (дори до 5) златистожълти едри цветове. Околоцветните листчета силно са извити назад и отвътре са напръскани с кафяви петънца. Тежките керемиденочервени
прашници са увиснали на дълги дръжки, а между тях се подава триделно оранжево близалце.
Цъфти през юни—юли. Има силна и неприятна миризма, с която привлича опрашителите си.
Планинският крем е балкански субендемит - освен в Сърбия
и България вирее и в Карпатите. На Витоша се среща под Резньовете. Стъблото е много жилаво и при опит да се откъсне, то се изтръгва до самата луковица, така че тя е обречена на загиване.

ЗЛАТИСТА КАНДИЛКА (Aquilegia aurea)

От юни до август по скалните поляни в субалпийския пояс под
Резньовете и връх Купена, на Меча поляна и над Конярника цъфтят приказно красивите бледожълти „Кандилца", увиснали на върха на цветоносния стрък. Околоцветните листчета са по пет в два кръга — външният е съставен от овалноланцетни, разперени встрани листчета със заоблен връх, а тези от вътрешния кръг са с широка пластинка, удължена във фуниевидна шпора, в която се отделя нектар.
Златистата кандилка е балкански ендемит

НАРЦИСОЦВЕТНА СЪСЪНКА (Anemone nercissiflora)

В нашите планини расте един от най-красивите видове на род Аnеmоnе — нарцисоцветната съсънка. Наречена е така, защото на върха на стройното до 50 см високо стъбло, събрани в букет, разцъфтяват снежнобели цветове, наподобяващи нарциси. В средата се откроява жълтото петно на многобройните дребни тичинки, които скриват още по-дребни плодници. В основата
на стъблото се развиват някои приосновни листа с дълги дръжки и дълбоко дланевидно разсечени петури.
Среща се под Резньовете на завет край скалите и отдалеч се
белее през юни и юли, като се извисява над сибирската хвойна.

ПЛАНИНСКИ БОЖУР (Trollius europaeus)

Родовото название Trollius: на латински означава овален. То е
дадено на растението заради кълбовидните му кичести цветове.
Планинският божур е многогодишно тревисто растение. Неговите стройни, високи до един метър стъбла са неразклонени облистени по цялата си дължина. Най-долните листа са с дръжка, а горните са почти приседнали. Петурите са дланевидно разсечени на 3—7 клиновидно стеснени дяла, с дълбоко напилен ръб. Стъблата завършват с 1—2 златистожълти цвята, кичести като градинските божури. Неподходящо и неправилно е названието "витошко лале", което често се употребява за този вид.
Планинският божур се среща по влажни поляни, торфища и
край потоци под връх Черната скала, в района на туристическия
комплекс "Щастливеца" и в резервата "Бистришко бранище".
Цъфти от юни до август.

АЛПИЙСКИ ПОВЕТ (Clematis alpina)

Храст с тънки вдървенели, катерещи се стъбла, които се прикрепят с увиващите се дръжки на перестите листа. Цветовете са едри, единични, сини. Расте по скалисти и каменисти места в района на Комините и Резньовете. Много рядък вид.

ПЕТНИСТА ТИНТЯВА (Gentiana punctata)

Многогодишно тревисто растение с месести разклонени коренища. Развива неразклонени надземни стъбла, високи до 50 см, облистени с едри елипсовидни приседнали листа с дъговидно жилкуване. Само най-долните имат кьси дръжки.
От пазвите ма връхните листа излизат по няколко приседнали
звънчевидни цвята, жълтеникави и осеяни отвътре с дребни тъмнокафяви точки.
Цъфти през юни—юли. След процъфтяването изсъхналото вече венче се запазва и предпазва нарастващата плодна кутийка, която се изпълва с множество дребни плоски семена. Много често петнистата тинтява се среща заедно със златистата кандилка и нарцисоцветната съсънка, както е на Витоша под Резньовете.
Използва се като лечебно растение. Масовото събирано на коренищата й е довело до силно намаляване на находищата, но статутът му на защитен вид възвръща на нашите планини това красиво растение.

ЖЪЛТА ТИНТЯВА (Gentiana lutea)

Многогодишно тревисто растение. Стъблата достигат до 1 м
височина. Неразклонени са, прави и гладки, със срешуположни, яицевидно-елипсовидни, сдиплени по дъговидните жилки листа. На цвят те са сиво-зелени от восъчния налеп по тях. Наи-долните листа имат дръжки и тръбовидни влагалища, средните са по-малки, а най-горните са най-дребни и са напълно приседнали.
Цветовете са събрани в пазвени прешленовидни съцветия. Златистожьлтите венчета имат къса тръбица и дълги линейни 5 дяла. В средата се открояват 5 тичинки с дълги дръжки и сраснали прашници. Цъфти през юли и август. Находищата и на тази лечебна тинтява поради безогледното й събиране силно са обеднели. Напоследък се наблюдава обилен цъфтеж в района
на Резньовете и Скопарника — резултат от охраняването на тези райони в Народния парк "Витоша" и нарастващата еколгична култура на туристите.


ЗАЩИТЕНИ РАСТЕНИЯ ОТ РОД КЛИН

С приблизително 2000 вида род Клин (Astragalus) от сем. Бобови е един от най-големите родове на покритосеменните растения. Разпространен е в умерените ширини с най-голямо видово разнообразие в Югозападна и Централна Азия, западните части на Северна и Южна Америка. У нас се срещат 30 вида разнообразни по външен вид, физиологични особености и екологични изисквания.
Растенията от този род са предимно ксерофити и по-рядко мезофити. Срещат се най-често на сухи, каменисти, песъчливи, варовити места предимно върху склонове с южно и югоизточно изложение. Видовият състав рязко намалява с увеличаване на надморската височина.
Това са многогодишни и едногодишни тревисти растения или храсти с различна височина, с добре развита Коренова система с дълбоки, вдървенели корени. Стъблата им са добре развити, силно разклонени или скъсени, а при някои видове напълно редуцирани. Листата са сложни, нечифтоперести,
рядко чифтоперести, понякога връхното листче опадва и остава върхът на силно
бодливата листна ос.
Цветовете са събрани в гроздовидни съцветия, приседнали или с дръжки, разположени в пазвите на листата, удължени или гъсти главички. При някои видове цветовете са единични и излизат направо от коренището.
Представителите на рода са насекомоопрашващи се растения. Във връзка с това се наблюдават различни приспособления в устройството на цвета, които позволяват само на определени насекоми да посещават
красивите пурпурновиолетови, розови, жълти или пъстри цветове.
Плодът е разпукващ се боб, различен по форма, големина. овласеност и твърдост. Размножават се освен със семена и с издънки. Повечето от видовете са ценни, богати на белтъчини фуражни растения, някои са медоносни или почвоукрепващи, Все още са слабо изучени в химично и стопанско отношение. Малко се знае за ценните хранителни и лечебни свойства на видовете, а това ограничава възможностите за използването им Като суровина в народното стопанство и медицината.
В „Червена книга на Република България" са включени 9 вида с ограничен ареал и сравнително слаби популации. Родът е на шесто място по брой на редки и застрашени видове след родовете Лопен, Шапиче, Метличина, Теменуга и Плюскавиче. Като народни имена за род Астрагалус се използват: клин, клинавче, сграбиче или генгер.

Сусамовиден Клин (А. sesameus)

Едногодишно растение, рядък вид. У нас се среща само в Южен Пирин и Бесапарските ридове (Пазарджишко). Стъблата му са до 30 см дълги и полегнали. Листата са нечифтоперести, а листчетата — линейно-елиптични. Гъстите главести съцветия са почти приседнали в пазвите им. През април и май синьо-виолетовите цветове на растението привличат със своята красота и аромат много насекоми, които извършват опрашването. По-късно
през юни и юли могат да се видят плодовете — прави, 10—15 мм дълги, черни овласени бобове. Географският ареал на вида включва
Югоизточна Европа и Средиземноморието.

Безстъблов клин (А. escapus)

Многогодишно тревисто растение, рядък вид. За нашата страна са известни две находища — около Балчик и в Странджа. Среща се по сухи тревисти и слънчеви склонове. Върху канелени горски почви.
Растението е без стъбло. Листата са нечифтоперести, с дълги листни дръжки, гъсто покрити с бели власинки. Съцветията са гроздовидни, по-често приседнали, а понякога и с къси дръжки. Цветовете са едри, жълти. Венчето се запазва след прецъфтяване. Интерес представлява бобът, който има характерна триръбеста форма, дълъг, кожест, твърд и силно овласен с бели стърчащи власинки.
Този вид по отношение на своята морфология показва голяма изменчивост в целия си ареал, поради което се различават няколко подвида.
Безстъбловидният клин е по-широко разпространен в Централна и Южна Европа и Балканския полуостров.

Вилмотианов клин (А. wilmottianus Stoj)

За първи път е намерен на Чепън планина (Драгоманско) и е описан в 1926 г. от известния български ботаник Николай Стоянов. В знак на благодарност за оказаната помощ при определяне и сравняване с други, близки на него растения Н. Стоянов именува новия вид на името на А. Вилмот — английски ботаник, тогава асистент в Британския музей. У нас се среща още на Земенската планина. Голо Бърдо и Понорското плато върху каменисти и сипейни варовити терени между 500 и 1000 м надм. височина.
Доскоро растението се считаше за български ендемит, но в 1983 г. югославски ботаници го намират на Руян планина (Македония). Видът образува разредени популации, съставени от единични туфи или от повече или по-малко плътни петна.
Многогодишно тревисто туфесто растение със силно скъсени надземни стъбла. Листата са нечифтоперести, 10—1 5 см дълги, гъсто, бяло овласени. Гроздовидните съцветия са приседнали в пазвите на листата. Цветовете са красиви по багра — пурпурни, розови, а понякога и бели, приседнали.
Плодът е яйцевиден боб, подут, твърд и гъсто бяловлакнест. Размножаването се осъществява със семена и вегетативно. Видът е жизнен и има добри възобновителни възможности. Включен е в европейския списък на редките, застрашени и ендемични растения с категория рядък.

Централноалпийски клин (А. centralpinus)

Среща се в Западните Родопи (местн. Беглика), Освен в България видът е разпространен В Югозападните Алпи (Франция и Италия), Расте върху варовити терени със сравнително сухи, хумуснокарбонатни и кафяви почви на групи или поединично в пояса на иглолистните гори между 1500 и 1700 м надм. височина.
Растението е многогодишно, тревисто с изправени стъбла на височина 50—100 см, силно овласени- Листата са 20—30 см дълги, нечифтоперести с къси листни дръжки и гъсто овласяване. Гроздовидните съцветия са с много на брои красиви бледожълти цветове, плътно прилегнали един до друг и гъсто покрити от бели стърчащи власинки. Плодът е дълъг 8 мм, закръглен и силно мъхнат.
Размножава се със семена. Има добра жизненост и възможности за възобновяване. Част от находищата му влизат в резервата „Васил Коларов"

МехуресточашкоВ клин (A. physocalyx)

Видът е описан за първи път по екземпляри, събрани от Джендем тепе (Пловдив) в 1834 г. от участниците в ботаническата експедиция по нашите земи — унгарците К. Хенке и К. Манолеску, помощници на Имре Фривардски.
Растението е малко туфесто полухрастче с нечифтоперести 1 5—20 см дълги листа с рехави гроздовидни съцветия и едри светловиолетови цветове. След цъфтене чашката се подува и се запазва при плода, който е гол и остава обхванат от нея.
До 1900 г. мехуресточашковият клин се срещал по скалистите припечни места на Джендем тепе и възможност да го видят и събират са имали В. Янка. В. Стрибърни, Х. Шкорпил, След посочената година българските ботаници напразно го търсили на това място — вече бил изчезнал окончателно от природата. През 1959 г. близо до село Кулата, Петричко, проф. Велчев и проф. Ив. Бондев намират отново две туфи от това растение. Отделни екземпляри били засадени в градината на Ботаническия институт и на старото, класическо находище на Джендем тепе. Растението е балкански ендемит (среща се и в Македония), включено е в европейския списък на защитените, редки и ендемични растения.
Айтоски клин — генгер (А. aitosensis)
За първи път е събран от проф. Ст. Георгиев през 1888 г. от височините над с. Карагеоргиево, близо до Айтос. Професорът бил удивен от изключително интересната картина, напомняща камениста пустиня, осеяна с полухрасти: плътни бодливи туфи, високи половин метър. Цветовете на растението са съвсем дребни, бледожълти или розови, разположени в пазвите на копринестовлакнести чифтоперести листа и остри бодли.
Видът дълго време стоял в папките неопределен. Напомнял на кримското и кавказко то сграбиче, но имал и други белези, които предизвиквали съмнение.
Доскоро се смяташе, че айтоският клин се среща още в Кавказ и Крим, но напоследък тези схващания претърпяха промени. Грузински ботаници посетили височините над Айтос и изказали съмнение за принадлежността на клинавчето към кримския вид, тъй като растението от Кавказ се различава от класическия кримски тип. Няколко години по-късно М. Иванишвили го описва като нов за науката вид — А, айтосензис, и понастоящем растението се разглежда като ендемит за България.
Бодливото туфесто клинавче е известно още под името генгер (гингер), което означава трън, бодил.
Близкородствените на айтоския гингер видове от секция Трагаканти са известни под името трагакантови астрагалуси и са разпространени предимно В Предна и Средна Азия. Всички те са бодливи храстчета, които съдържат каучукоподобен сок, наречен гумитрагант, който се използва като сгъстител В текстилната и фармацевтичната промишленост. Към тях се отнася и нашето тракийско клинавче (А. thracicus).
Растението се размножава със семена и вегетативно. Жизнено е и с добри възобновителни възможности, в миналото е използвано като фураж и за горене, което е довело до силно намаляване на съобществата.
Сега видът е включен в списъка на застрашените растения в България. Местностите Тримата братя и Казаните около Айтос, където са находищата му, са обявени за природна забележителност Айтоският клин е включен в европейския списък на редките, защитени и ендемични растения с категория рядък.

Тракийски клин (D. thracicus)

Среща се в Източна Стара планина (Сливенско, Айтоско), Тунджанската хълмиста равнина (Ямболско), Източни Родопи в района на селата Пътниково и воденци — Хасковска област. Расте по каменливи тревисти и храсталачни места върху варовити и силикатни терени между 300—600 м надм. височина. Участва на петна, малки групи или единично в състава на съобществата с доминиране на белизма, валезийска власатка, ранна острица, космат дъб, мъждрян и други.
Растението е невисок храст с добре развити, силно разклонени мощни и вдървенели корени. Стъблата са дълги 16—50 см, полегнали, покрити с влакнести листни влагалища и остатъци от листните оси, а понякога и голи. Листата са с дължина до 9 см, чифтоперести с къси дръжки и твърда листна ос, която на върха е силно бодлива. Съцветията са гъсти, с приседнали жълти или розови цветове, разположени в основата на младите клонки. Размножава се със семена и вегетативно.
Видът е балкански ендемит. Среща се в европейската част на Турция, Гърция и Югославия.

Ксерофитсн — сухоустойчив
Мезофитен — при умерена влажност



ИГЛИКА

Жълтите цветове на игликата се появяват рано напролет по горите, из храсталаците, поляните и каменливите места. Цъфти рано, защото има натрупана резервна храна в коренището, също като теменугата .Стъблото и е високо около 15 см и на върха му се намират кичури жълти, синкави или розови цветове, които приличат на звездички. Всяко цветче представлява разтворена в горния си край тръбица, която се крепи на тънка дълга дръжка.
Опрашването се извършва от насекомите. Когато игликата прецъфти, се появява малка кутийка, която пък, като узрее, се разпуква и от нея вятърът разнася семената. Листата израстват от коренището и са широки, вълнисти и едро назъбени по краищата. Те съдържат много голямо количество витамин С (около 20 пъти повече от лимона). Затова в някои страни ги използуват за храна във вид на салата и за лечение при някои болести. 2—3 листа от иглика са достатъчни, за да задоволят нуждите от витамин С на възрастен човек за един ден.
След като растението прецъфти, коренът продължава да смуче храна от почвата, която се преработва и натрупва в коренището. Тази храна поддържа растението през следващата пролет, докато земята се затопли и се размръзне.
Жълтата иглика е не само приятно цвете, но и ценно растение. От корените му приготовляват лекарства против простуда. От цветовете му правят чай и вино, които се пият при различни болести. Заради красивите цветове хората садят игликата из градините и в саксии за украса на жилището си.
В миналото е имало много поверия за това ранно цвете. Смятали са, че там, където то цъфти, е път, който води към съкровища.
Корените на игликата се използуват за пране, понеже съдържат вещества, подобни на сапуна. Пчелите посещават цветовете, за да събират мед.


ЛАЛЕ

Между ранните цветя в градината може да се види едно растение с широки, продълговати и островръхи листа. Напролет между листата се появява голяма пъпка, която бързо расте, наедрява и не след дълго се разтваря. Всяко растение дава само един цвят, който бива жълт, червен, розов или пъстър. Това е красивото пролетно цвете лале.
Цветът на лалето прилича на чашка и стои изправен. То почва да цъфти много рано. Откъде ли взема сили, за да расте толкова бързо и да дава такива едри цветове? Ако разровим земята около стъблото, ще видим, че надземната му зелена част преминава в подземна луковица, в която има натрупани много резервни храни. Те именно осигуряват бързия растеж на лалето.
Лалето се размножава чрез луковица и затова, докато цъфти, около старата луковица се образуват нови малки луковични, на брой от една до седем, които се използуват за разсаждане. Луковичните са изваждат от земята след прецъфтяването на лалето и се засаждат отново през септември— октомври, за да дадат нови растения през пролетта. Това се повтаря всяка година, тъй като лалето е едногодишно растение.
При лалетата съществува голямо разнообразие. Ето защо те са обединени по различни белези в много групи, като например: лалета-папагали, лилиевидни лалета, реснични лалета и др.
Лалетата служат за украса. През пролетта мъчно можем да си представим дом без ваза с цветя, едни от най-красивите измежду които са те.


ЛАЙКА

Вие навярно сте виждали едни приятни бели цветчета, прилични на малки маргаритки, които пъстреят покрай пътищата. Тях ние наричаме с името лайка (лайкучка). Това растение ни е познато; защото почти всякога, когато ни е заболявало гърло, родителите са ни варили чай за загряване. Вкусът на възгорчивия чай от цвета на лайката е познат на всички.
Лайката се среща по ливадите, храсталаците, камънаците и край пъти¬щата из цялата страна. Тя е висока около една педя. Листата й са нарязани. Цветовете се състоят от бели цветни листчета и жълти тръбицй. При надлъжен разрез на цвета се вижда, че цветната главичка е куха. Лайката издава приятна миризма. Растението цъфти цяло лято. Размножава се чрез семена. Обича слънчевите лъчи, затова се среща по припечените места.
Още от най-старо време лайката е използувана като лечебно растение. Цветовете й съдържат масла, витамини и киселини. Събират се през юни—юли и се сушат на сянка.. След изсушаването се отделят за чай само жълтите цветове. Освен за чай и гаргари при простуда, кашлица, зъбобол и болки в червата лайката се употребява и за боядисване на косите и вълната в жълт цвят.
С течение на времето градинарите са създали чрез кръстосване кичести декоративни видове, които може да се срещнат по сухите и каменливи склонове из парковете на по-големите градове.


КОКИЧЕ

Още през февруари, дори преди стопяването на снега, се показва зеленото стъбълце на кокичето. Тогава листата на дърветата още не са се развили и слънцето прониква свободно до земята, огрява я и помага на кокичето да цъфне. Отначало две шило видни листа се подават от почвата, като между тях излиза стъбълцето. То завършва с пъпчица. От нея се развива само един цвят.
Той увисва надолу като камбанка; така в него не може да влиза вода и цветчето се предпазва от измръзване. Състои се от 6 листенца — три външни и три вътрешни. Вътрешните листенца са по-малки и зеленикави по ръбчетата.
Кокичето има 6 тичинки и плодник, който прилича на тръбица. Цветът има сладък сок, който привлича насекомите. Понеже сокът е в дъното на цветчето, насекомите влизат вътре в него, тичинковият прашец се полепва по тялото им и след това те го пренасят на други цветове. Така става опрашването, след което кокичето завързва плод. Плодът е суха кутийка със семенца. Като узрее, кутийката се разпуква на три и семената се разнасят от вятъра.
Ако поради лошо време цветът не даде семена, кокичето не загива, а покарва отново на следващата пролет от подземната си част прилича на лукче и се нарича луковица. В нея се събира резервна храна за през зимата. Покрита е с кафяви люспи, които я предпазват от студ, суша и повреда. Напролет от долната част на луковицата поникват тънки коренчета, а от горната — надземното стъбълце. През есента кокичето увяхва, изгнива и изчезва. Само луковицата остава под земята.
Чували ли сте за нивалина? Това е лекарство против една страшна болест — детски паралич. Лекарството се получава от кокичето. Така че освен радостта, която ни доставя първото цвете след лютата зима, като ни подсеща, че иде пролет, то е и много полезно за здравето на човека. А заради хубавите му бели цветове се отглежда в градините и парковете.


РОЗА

През май — месеца на цветята — цялата природа се събужда за нов живот. Сред безбрежното море от зеленина, изпъстрена щедро с цветовете на най-различни дървета, храсти и треви, в градините и парковете е разцъфнала царицата на цветята — розата. Нейните разкошни цветове привличат по¬гледа с красотата и благоуханието си.
Градинската роза ни поразява не само с изяществото, но и с разнообразието си. Съществуват розови храсти с дребни цветчета, събрани в кичури, или с единични цветове; влачещи се или по-точно — катерещи се, които служат за украса на фасади; дървовидни, с цветове, събрани на върха в кичури, и много други. Едни от тях имат ярко-или тъмночервени цветове, други са розови, трети — бели, четвърти — пъстри и т. н. Дори ароматът им бива най-различен: освен розите с познатата ни хубава миризма цветовете на някои рози миришат на момина сълза, други на лимон, на праскова, на ябълка и др.
Най-ценна от всички известни сортове рози (а те са около 20 000) е Казанлъшката маслодайна роза, от цвета на която се получава прочутото розово масло. Най-големи площи от нея са засети в Казанлъшката долина, която през май прилича на същинска розова градина.
Маслодайната роза цъфти най-усилено сутрин, докъм 9 часа. Нейните розови или бели цветове са дребни и нетрайни — разцъфнали сутринта, до вечерта окапват. Един килограм розово масло се получава от 2500—3000 кг цвят, което ще рече, че е нужно да се оберат розите от близо 10 декара гради¬на. Розовото масло намира най-широко приложение в парфюмерийната и -козметичната индустрия, както и в медицината.
Нашата страна е известна в цял свят като «Страна на розите». Българското розово масло се цени много високо — до три пъти по-скъпо от златото.


КАСИС

Касисът е извънредно хранителен плод.
Касисовото растение е невисок храст, който достига около един метър на височина. Листата му са широки и силно нарязани. Ако стрием между пръстите си листенца от касис, те издават силна, своеобразна миризма. Цветовете на касиса са дребни и се отличават от цветовете на останалите растения със зеленикавия си цвят. Плодовете му също са дребни, почти топчести и на върха запазват остатък от цвета. Те са събрани на гроздове, по което приличат на обикновеното грозде. Плодът е кисел или сладко-кисел и притежава същата миризма, каквато и листата.
Касисът е най-богат на витамини измежду всички останали плодове. Ако човек изяде 50—60 зърна на ден, организмът му няма да има нужда от повече витамини. Той е 4—5 пъти по-богат на витамини от лимона и ягодата, 10 пъти — от ябълката, 20 пъти — от вишната, 100 пъти — от гроздето. Съдържа най-много витамин С, който улеснява храносмилането.
От плодовете на касиса се приготвят хранителни сокове, сиропи, компоти, вино и др. При преработката на плодовете витамин С се запазва добре в продуктите. Пъпките, листата и клонките на касиса също съдържат витамини. От листата и клонките му се получава отвара, която се използува при простуда и други заболявания.
Всички тези качества на касиса го правят един от най-търсените плодове. У нас той е широко разпространен. Отглежда се в градините, в дворовете и във вилните места.


КАЙСИЯ

Зимата още не е отминала съвсем, по слънчевите лъчи вече ласкаво огряват земята. В овощната градина е цъфнало дърво с красиви розови цветове. Това е кайсията, която при най-лекото затопляне на времето бърза да цъфне, сякаш за да има време плодовете й да наедреят и навреме да узреят.
Дървото на кайсията израства голямо, с широка увиснала корона. Листата са по-тъмнозелени, яйцевидни и назъбени по края. Плодовете са оцветени жълто или оранжево жълто, с червена руменина откъм огрятата от слънцето страна. Имат кълбовидна форма с нееднакви половини. Месестата им част е също оранжево жълта, мека, сочна и ароматна, сладка или слабо кисела на вкус. Във всеки плод има кухина, където се намира костилката. Тя лесно се отделя от месестата част. В нея са скрити семената — ядки, които са много вкусни и се ядат. А ако засеем костилката в земята, след време ще поникне малко кайсиево растение.
Кайсиевите плодове се ядат най-вече в прясно състояние, но от тях се приготвят и ароматни компоти, освежителни сокове и нектар, мармалади, конфитюри, сладка и пестил — любим десерт за децата. Получените продукти имат златисто оранжев цвят, фин аромат и приятен вкус и затова се търсят и предпочитат от всички. Ядките се използуват в сладкарството при приготвянето на различни торти и сладкиши.
От едно кайсиево дърво може да се получат до 200, понякога и повече килограма плодове годишно. Дървото живее средно 15—20, а при благоприятни условия — и до 70 години.


КРУША

Златната, плодоносна есен е вече овощната градина. Клоните на крушовите дървета са натежали от едрите, жълти, медени плодове. На крехко клонче виси голяма узряла круша, която навярно тежи не по-малко от половин килограм. Пипнем ли я с ръка, тя лесно се отделя от клончето и остава в шепата ни.
Крушата може да достигне на височина до 20 метра, но за да се получат повече плодове, стъблото се подрязва ниско. Сега в нашата страна крушовите дървета в овощните градини са високи не повече от 4 метра, при което стъблото им е само половин метър. Клоните на тези нискостъблени круши са раз¬положени само в две посоки и така се кръстосват помежду си, че образуват красив плет. Такива дървета се наричат палмети.
Листата на крушата са зелени, твърди, леко назъбени по края, най-често мъхнати и с по-светъл цвят от долната страна. Цветовете са бели, събрани по няколко заедно, и имат дълги дръжки. Крушата цъфти, преди да са се развили листата, което улеснява пчелите по-лесно да открият цветовете и да ги опрашат.
В зависимост от сорта плодовете на крушата биват оцветени жълто или жълтозелено, някои с червени при пламъци отгоре. Повечето круши са сочни, сладки и с приятен аромат. В средата на плода се намират кафявите семенца.
Крушите се ядат в прясно състояние, но от тях се приготвят и вкусни компоти, мармалади и конфитюри. От сушените резанки се вари сладък компот.
От едно крушово дърво може да се получат 150 до 300 кг плодове. Крушите от едро плодните сортове тежат до 800 грама едната.


ЛОЗА

Къде ли по света не е известно нашето грозде'«Болгар»? В своите едри и сладки кехлибарени зърна то сякаш е събрало лъчите на българското слънце и се търси и предпочита навсякъде по международните пазари.
Лозата обича много водата и в стремежа си да достигне влагата в почвата пуска дълги корени, които проникват на голяма дълбочина. Но тя обича и светлината и затова развива дълго няколко метра стъбло и голям брой листа. Тъй като стъблото на лозата е тънко и не може да се крепи само изправено, то притежава специални приспособления — мустачки, с които се закрепва за околните дървета и предмети. При днешното модерно лозарство, с цел да се получи повече плод стъблото на лозата се реже и по този начин се оформят малки, засадени нагъсто лози. В други случаи се създават грамадни лози, наречени асми, които се отглеждат на специални подпори.
Листата на лозата са големи, нарязани и от долната страна покрити с мъх. Плодът на лозата е зърно. В зависимост от сорта зърната имат различна форма и цвят: топчести или продълговати, бели, черни, тъмносини, розови, златистожълти и други. Зърната са събрани в гроздове. Един добре развит л грозд тежи около половин килограм, а една лоза с ниско стъбло може да даде около 15 кг грозде. Известна е една 170-годишна лоза, която заемала 5 декара площ и била подпряна на 60 кола. Обиколката на главното и стъбло била повече от 2 метра. Тази асма давала годишно 10 тона грозде.
Гроздето се яде главно в прясно състояние, но от него се получават и различни продукти: вино, сок, сладко, мармалад, сухо грозде (стафиди) и други. То е вкусна и лечебна храна. Децата го обичат най-много.


ЗДРАВЕЦ

Из иглолистните гори, по мочурливите места, сенчестите камънаци и в градините на нашата страна расте едно силно ароматично растение — здравец. Може да се срещне край пътищата и като бурен. Той се развъжда лесно и е добре познат па нашия народ.
Листата му са срещуположни и приличат па разтворена длан. Цветовете му са разположени па дълги дръжки. Имат приятен син или виолетов цвят. Здравецът цъфти през първата половина на лятото. Тичинките са на брой 10.
Растението съдържа маста, които се използуват при приготвянето па парфюми.
Цветовете му се употребяват за боядисване на тъкани в синьо. В някои краища използуват корените му за боядисване па памучни и вълнени прежди в жълт и кафяв цвят.
Добитъкът не го яде с охота, но зайците, овцете и козите обичат листата Му.
Здравецът се използува в народната медицина при простудни заболявания, стомашни разстройства и зъбобол. Понеже цъфти продължително време, познат е и като медоносно растение. Медът, събран от здравец, има златист цвят, много е ароматичен и е богат на витамини и хранителни вещества. От листата му може да се получи витамин С. Използува се във ветеринарната медицина за приготвяне на лекарства. Намира широко приложение при направа на скални цветни кътове и алпинеуми в градините. Нашият народ го цени твърде много заради приятния му аромат.

ВИШНА

Вишната доста прилича на черешата, но и се различава от нея по много белези. Тя не е толкова висока и така стройна.
Височината и е най-много 10 метра, а клоните й са много гъсти и образуват кълбовидна корона. Продължителността на живота на вишневото дърво е около 25—35 години. Освен дървовидни има и храстовидни вишни, които образуват много издънки. Цветовете на вишната са бели, на дълги дръжки и са събрани по няколко заедно в съцветие. Те обаче не са така гъсто и равномерно разпръснати по клоните, както при черешата, а са струпани повече по върховете, тъй че долната част на дървото изглежда някак оголена.
Плодовете на вишната са топчести, тъмночервени и имат приятен вкус, но са доста кисели, дори стипчиви. Те съдържат голямо количество плодова захар, която обаче не се чувствува при яденето поради превеса на киселини. По тази причина малко хора обичат да ядат вишните в прясно състояние. Затова и плодовете на вишната се използуват предимно за приготвянето на вкусни и ароматни сладка, желета, мармалади, сиропи, сокове. В сладкарството ги използуват при направата на сладкиши и бонбони. От сушените вишни става хубав компот.
От едно възрастно вишнево дърво се получават средно 40 кг плодове, а понякога и до 100—120 кг.
За да се намали киселият вкус на вишневите плодове, учените са кръстосали вишна и череша. Така е получено ново овощно дърво — вишнап. Плодовете на вишнапа обединяват качествата на вишната и черешата. Техният, вкус е превъзходен.


РЪЖ

Преди години ръжта са отглеждали главно заради зърното, но напоследък тя се засява предимно за зелена храна през пролетта, която се дава на животните. Техният изгладнял и обеднял на витамини организъм приема зелената храна през ранната пролет и като фураж, и като лекарство. Изхранването със зелената ръж на крави, биволици, овце и кози увеличава много количеството на издоеното от тях мляко. А това е много важно за този именно сезон, когато на пазара почти няма зеленчуци и плодове.
Ръжта за храна на животните през ранна пролет, или както я наричат обикновено «за зелено», трябва да се засее много рано, още в края на лятото. Тя се сее с проверени за поникване и почистени срещу болести и неприятели семена. Щом е засята навреме, ръжта презимува добре под снежната покривка. А когато времето се затопли, тя започва да расте много бързо. В по-топлите райони на нашата страна още в началото на март височината на посева достига 40—50 см и ръжта може да се коси и да се дава на животните.
Сочността на ръжения посев през пролетта преминава много бързо. Посевът загрубява за една седмица. В загрубелия посев стъблото става жилаво и има ниска хранителност. От стъблата на загрубялата ръж се плетат рогозки и изтривалки, но тя не е годна за фураж. Добитъкът не я яде. Затова, ако е засята в по-голямо количество и не може да се изяде от животните в седем-, осем дневния срок на сочността, ръжта се силажира. Такъв силаж от ръж трябва да се употреби през месец август, когато се засуши, а да не се оставя за зимата, понеже е нетраен и се разваля.
За засяването на един декар с ръж са необходими около 20 кг семена. През пролетта от този декар се окосява около 2000 кг зелена маса. Често ръжта се засява в смес със зимен грах или фий. Смеската е много хранителна и се яде с охота от животните.


ВЪРБА

Когато природата започне да се събужда от зимен сън, а дърветата още се гушат и плахо свиват пъпчиците си от студ, върбата първа намята зелената си дреха. Щом се позатопли, растенията започват бързо да се развиват. На някои дървета първо се появяват цветовете, а след тях листата. При върбата това става едновременно, и то когато в дълбоките долове има още сняг. Цветовете й, които приличат на цилиндърчета, привличат рано пчелите, осите, мухите и другите насекоми. Те са събрани в реси. Издават приятна миризма и имат сладък сок. Мъжките цветове са жълтеникави, а женските — зелени. Те не се намират на едно и също дърво, а на различни. Такива растения се наричат двудомни. Опрашването се извършва от вятъра. Семената на вър- бата са малки и снабдени с копринени власинки. Узряват през май—юни. Плодът прилича на малка кутийка, която е приседнала (без дръжка). Отначало семената са скрити в кутийката, но когато узреят, тя се разпуква и те се развяват от вятъра. Щом паднат на влажно място, поникват.
Върбата расте край реките, заблатените места, потоците. Среща се и по планините. На височина достига до 30 м, а на дебелина до 1,5 м. Листата и са силно продълговати и запилени по краищата. Сребристовлакнести са и с дълга дръжка. Има голям централен корен и силно развити гъсти странични корени. Те се заплитат в почвата и не позволяват на буйните води на реките да ронят бреговете. Когато отсечем върба, на нейно място из- растват много нови фиданки. Лесно се размножава и с пръчки (резници), които се забиват в земята. Расте бързо. Живее до 100 години и се изкачва до 1600 м над. в. Когато застарее, в дънера се образуват хралупи, тъй като изгнива отвътре. Там намират убежище различни птици ¦и други диви животни.
Дървесината на върбата гние лесно, мека е, но се използува за мебели, при леки постройки и др. От младите върбови клонки се получава едно вещество, наречено салицил, от което се получава аспиринът.
У нас има няколко вида върби: бяла, плачеща, кошничарска, ива (напролет нейните пъпки наричаме «котенца») и др.


БОР

У нас расте бял и черен бор. Белият бор предпочита по-големите височини в планината — от 500 до 2200 м височина над морето. Стъблото му е право, красиво и стройно. Високо едо50 м и дебело до 1,5 м. Клоните му са разположени на пръстени, по които може да се преброят годините му. Белият бор живее до 600 години. Най-високото и най-дебелото белборово дърво у нас расте в местността Старо село, Смоленски окръг. Обиколката на дънера му на височина на гърдите е 5 м. Високо е 38 м.
Старите дървета имат дебела напукана тъмнокафява кора, а младите борчета — тънка, червеникавокафява. В горната част на дървото кората е по-светла и изглежда като олющена. По това белият бор се отличава от черния и от другите иглолистни дървета.
При нараняване от ствола на бора изтича смола. Някои я наричат «балсам», т. е. ароматичен сок. Тя се стича в нараненото място, втвърдява се и предпазва дървото от загниване и по-тежко заболяване.
Белият бор е вечнозелен, защото игличките му остават по клончетата до пет години и не опадат всички едновременно в една година.
Борът цъфти през април и май. Тогава се извършва опрашването. Шишарките узряват през втората година. Така на едно и също борово дърво могат да се видят и сухи, и зелени шишарки. Люспите им изсъхват и се отварят чак през третата година, когато семената узреят и станат годни за засяване. Те поникват, ако се засеят до три-четири години. Снабдени са с ципесто крилце, което им помага да летят, подети от вятъра, и да се засяват сами.
Въздухът в боровата гора има приятен дъх. Това се дължи на особени летливи вещества, които се отделят от игличките. Те убиват микробите, затова в боровите гори са построени много санаториуми за гръдоболни.
Белият бор се използува широко в строителството и медицината. От смолата след химическа преработка се получават масла, терпентин, колофон, катран, а от дървесината — хартия и изкуствени влакна, от които се тъкат платове. Младата кора се използува за щавене на кожи. С борови шишарки вълната се боядисва тъмносиньо. От семената,се получава безир, с който се полират мебелите.


БУК

Буковите гори са несравними по хубост. Високите и стройни дървета радват очите на човека. Те имат гладка или напукана кора. Растат по северните склонове на почти всички наши планини. Разпрострели са се у нас върху площ от около 5 милиона на декара. Това е голямо народно богатство.
Мощните букови дървета достигат на възраст до 300 години. Най-дебелото вековно буково дърво се намира около с. Скобелево, Пловдивски окръг. Обиколката на дънера му е 6,30 м, а височината на стъблото — 40 м. На височина буковете достигат до 50 м, а на дебелина до 2 м. Имат силно .развити странични корени, които са плитки и затова дърветата се повалят при силни ветрове. Короната на дърветата е силно разперена и гъсто обкичена с тъмнозелени овални листа. Те са кожести и по ръбовете си имат косъмчета. Не пропускат слънчевите лъчи и затова в буковите гори има бедна растителност под дърветата.
Първите 5—6 години фиданките на бука растат много бавно. Когато дървото достигне своята 60—70-годишна възраст, заедно с разлистването започва и цъфтежът. Мъжките цветове са светлокафяви, топчести ресни с дълга дръжка, а женските — с дебела дръжка. Жълъдчетата са триръбести, с куполка на четири раздела и шоколаденокафяви на цвят. Узряват през октомври. Закрепени са по върховете на клонките. Ядките им са богати на масло, захар и други полезни вещества. Но човек, ако ги яде, се опива, защото те съдържат отровно вещество. При висока температура това вещество се разрушава много бързо, затова жълъдите се ядат печени и се използуват за направа на сладки и пасти.
Букът дава плод през 5—7 години. От един декар може да се съберат до 50 кг семена, от които се получава около килограм и половина масло.
Буковото дърво е крехко и се обработва леко. Има най-широка употреба за дъски, греди, въглища, катран, киселина и др. Жълъдите са храна за домашните животни. Някои хора ядат прелетните листа, които са приятно кисели на вкус, а други варят каша от листа и млади клонки. Но взети в по-голямо количество каша от листа и клонки, могат да доведат до разстройство.


БРЕЗА

Погледнете брезовата горичка. Каква красота е събрана в тия снежно-бели и нежни дървета! На височина достигат до 30 м и на дебелина до половин метър. Кората им има бял цвят и се отделя на неправилни напречни ленти — люспи. Древните славяни са я използували вместо хартия за писане. Кората отразява слънчевите лъчи и затова стъблото на брезата не се нагорещява лете, както на другите дървета. Тънките клони на рехавата корона са повиснали надолу.
Да откъснем едно клонче. На него забелязваме пъпки. Като ги разгледаме внимателно, виждаме, че са дълги, продълговати и лъскави, заострени на върха и с червенокафяв цвят. Понякога имат и смола. Интересно е да се наблюдава как се разлистват. Полека-лека пъпките започват да стават по-големи, люспите им сераздалечават и се подават малките листенца. Постепенно те се развиват и добиват ромбична форма, като на върха се източват силно. По края са назъбени. Дръжката им е дълга. Нямат мъх, голи са.
Още през април брезите започват да цъфтят, а плодовете им узряват през юли—август. Мъжките и женските цветове се появяват на едно и също дърво. Мъжките реси са увиснали, кафяви са и съставени от много люспи. Дълги са десетина сантиметра. Женските цветове са светлозелени, къси, цилиндрични шишарки. Появяват се още с разлистването. Плодът е светлокафяво орехче с две светложълти крилца. Поместен е в кожеста триделна люспа. Брезата дава плод почти всяка година. Размножава се със семена и издънки. Има мощно развити корени, като централният спира растежа си рано.
У нас брезата расте като единично дърво. Среща се в окрайнините на насажденията. Обича влажния планински климат. През лятото страда от сушата, но не обича засенчване от други дървета. Расте бързо и спира растежа си към 80 години. Живее до 120 години.
Напролет, ако кората на дърветата се пробие, изтича сок, от който приготовляват сиропи и други питиета. За 3—5 дни от едно дърво може да се получи до 35 литра сок.


АКАЦИЯ

През май, където и да отидеш в низините на нашата страна, където и да погледнеш, не може да не се зарадваш и да изразиш възторга си от цъфтящите акации, изпълнени с великолепие. Упойващото им ухание е несравнимо. Примамливите бели цветове висят спокойно, сияят на слънцето и разнасят приятен дъх. А след август плодовете узряват и украсяват дърветата с кафяви, плоски шушулки като на боба. Тях може да видите чак до следващата пролет. Ако ги разчупите, ще установите, че във всяка шушулка има тъмнокафяви семена, до 14 на брой. Но цветове и шушулки се забелязват само след като дървото навърши 5 години.
След дъжд росата искри по нежните овални листа. Стройно наредени на една дръжка до 21, обикновено те са тек на брой. В основата на всяка дръжка има по два бодливи шипа, които предпазват дървото от добитъка.
Красивата, разперена, рехава и яркозелена корона се изменя на места в бледозелена. Запитвали ли сте се защо? Обърнете внимание на най-младите клонки. В края младите листа остават бледозелени.
Всеки от нас е наблюдавал акацията, Тя се заселва обикновено по припечните места. Издръжлива е на ниски и високи температури, понася добре градския дим и фабричните газове. Развива се най-добре върху плодородните почви. Но ако почвата е богата на варовито вещество, дървото заболява и се развива лошо. Използува се за укрепяване на стръмнини.
Акацията расте много бързо. Достига на височина до 25 м, а на възраст до 100 години. С помощта на силно разрасналите си и дълбоки корени тя черпи храна от почвата. Ако разровите около дънера на страничните разклонения на корените, ще забележите грудки. Какво представляват тези грудки? — Това е резервна храна за дървото. Те са полезни, понеже обогатяват почвата с хранителни вещества. Корените на акацията притежават голяма способност да дават издънки, ако стъблото се отсече.
Дървесината гние трудно, като на открито издържа до 80 години.


ЛИПА

У нас расте главно едролистна, дребнолистна и сребриста липа.
Липата вирее из планините и равнините. Тя е украса за нашите градини и паркове поради красивата си корона и сладкия мирис на цветовете. Зелени ивици от липи украсяват улиците на градовете.
Липовите дървета у нас растат във влажните широколистни гори. Те не понасят големи летни горещини и суши. Кората им прегаря при силно слънце. Издържат на сянка и растат бързо. Достигат до 30 м височина. В Германия има липа на около 1000 години, с 36 м обиколка на дънера. Липата живее над 1000 години. Вековно липово дърво у нас се намира в курорта «Златни пясъци» край Варна. Височината му е 12 м, а обиколката на дънера 3 м.
Короната на липата е красива, разперена широко. Кората на стъблото е сивокафява, напукана надлъжно.
Ако откъснем клонче с листа и ги разгледаме, ще видим, че са закръглени, а на върха заострени. От горната страна са тъмнозелени и в ъглите на страничните жилки — окосмени. По края са остро назъбени и имат дръжка.
Красотата на цветовете и техният приятен аромат примамвах различните насекоми. Прелитайки от цвят на цвят, те ги опрашват и осигуряват образуването на семената. Цветовете са зеленикавожълти, събрани в увиснали съцветия. Липата цъфти в средата на лятото (юли). Тогава дърветата стават нежножълти и разнасят благоухание. След седмица приемат отново своята гъстокъдрава зеленина. Плодът е орехче. То е кръгло, заострено на върха, понякога с ребра. Орехчетата узряват през септември. Те стоят цяла зима върху клоните на дървото. Започват да падат върху замръзналата покривка на снега в края на февруари.
Корените са развиват мощно и проникват дълбоко в почвата. . Липовата дървесина е мека, бяла, еластична и се обработва леко. Използува се за направа на моливи, въглени за рисуване, клечки за обувки др. Изсушеният цвят се вари за чай. У нас се събира годишно над 500 тона липов цвят. Липовите въглища се използуват в медицината и при приготвянето на барут.
Go to the top of the page
 
Quote Post
 
Start new topic
Отговори
kayley
коментар 21.03.2008, 16:13
Коментар #2


Щуроглавка
*******

Група: Banned
Коментари: 4,056
Регистриран: 15.02.07
Потребител No.: 42




ОРХИДЕИ

Семейство на необикновено разнообразие — на форми, багри и размери, на разпространение и начин на живот. Изисканата им красота има милиони поклонници, за тях се пишат книги, списания, правят се изложби, търгове, експедиции. Те сприятеляват хора от цял свят.
Ботаниците оценяват числеността на орхидеите на около 25—30 хиляди вида (с подобна численост в растителния свят са само сложноцветните). Семейство орхидеи (Orchidaceae). разред Оrchidales има към 750 рода и е практически космополитно — от тундрите на Аляска до Огнена земя, от крайбрежията до зоната на вечните снегове, а два австралийски вида са се приспособили към изцяло подземен начин на живот.
В умерените ширини видовете от семейството са със скромни размери и дребни, не особено забележими цветове и само внимателният наблюдател може да оцени красотата на салепа (Оrchis) или орхидеята пчелица (Оphrys).
Над 90% от видовото разнообразие е съсредоточено в тропическите райони. По-голямата част от орхидеите тук са епифити — т. е. растения, които растат прикрепени към стволовете и клоните на дървета и храсти. Този начин на живот е довел до редица приспособления: многочислени, изключително дребни.
леки семена, които се разнасят от вятъра; месести стъбла или листа, което помага да се преодолеят периодите на засушаване; корени, обвити с гъбчест слой от мъртви клетки (веламен) и други.
Характерно е устройството на цветовете. Орхидеите са едносемеделни растения и имат шест околоцветни листчета в два кръга. Трите външни (чашелистчета) са близки по форма, докато едно от трите вътрешни (венчелистчета) силно се отличава по форма и функция от останалите. То обикновено участвува в опрашването — най-често като площадка за кацане на опрашителя и се нарича устна (лабелум).
Повечето орхидеи имат една плодна тичинка, само при пет рода тичинките са две, а при един — три. Тичинковата дръжка е сраснала със стълбчето на плодника в единна структура, наречена колонка. Прашецът е обособен в компактни маси, наречени полинии. Устройството на колонката и полиниите стоят в основата на делението на подсемейства и родове.
В тропическите райони широко се отглежда ванилията, от изсушените неузрели плодове ма която се получаВа ароматното вещество. От древността до наши дни като лекарствено средство се използуват изсушените грудки на салепа. Главната ценност на орхидеите са техните декоративни качества. С масовото им отглеждане се занимават стотици фирми. Екзотичните цветове са доходно перо в износа на Тайланд, Индонезия, Сингапур, Човекът е създал десетки хиляди нови хибриди — както за букети, така и за саксийно отглеждане, а последната вълна е насочена към създаването на подходящи за стайно отглеждане дребни растения с едри, дълго запазващи се цветове.
В албума ще разкажем за видове от няколко характерни рода орхидеи, които се отглеждат в колекцията на Ботаническата градина на БАН край София.

Род Сypripedium

Около 40 вида двутичинкови орхидеи с пантофкоподобна устна. Разпространени са в умерените ширини на Северното полукълбо. Надземните стъбла отмират всяка година.
Сурripedium calceolus — Венерино пантофче. Многогодишно тревисто растение с пълзящо подземно коренище. Стъблото е високо 25—50 см с три-четири елиптични листа. Цветовете са връхни, единични или по два, едри. Околоцветните листчета имат червено-кафяв цвят и са линейно ланцетни. Устната е едра, широко закръглена, жълта с червени петна, рядко с червени
жилки-видът е разпространен в умерените ширини на Европа и Азия.
В нашата страна се намира най-южното находище — в резервата "Червената скала" край Бачковския манастир. Малката група е известна от 1898 година. Това е най-едрата европейска орхидея, защитена в Европа (Швейцария) още в края на миналия век. Сега видът се охранява във всички страни, където се среща. Включен е в световната „Червена Книга".

Род Рaphiopedilum

Около 200 вида двутичинкови орхидеи, разпространени от Югоизточен Китай до Нова Гвинея. Листата са събрани в живееща няколко години прикоренова розетка.
Рарhiopedilum delenatii — един от най-забележителните видове, описан през 1922 година от Северен Виетнам. Неземно растение. Листата му са продълговато овални, кожести, тъмнозелени със светли петна. От центъра на листната розетка излиза 15—20 см високо цветоносно стъбло, което завършва с два последователно развиващи се цвята. Цветовете са 6—8 см в диаметър, бели. с променящ се по интензивност розов оттенък. Флагчето е яйцевидно, заострено, а двете странични венчелистчета — широко овални. Устната е широко закръглена. На горната повърхност на колонката (в центъра на цвета) има жьлто и червено петно, които насочват насекомите-опрашители. Пъстрите листа, чистата окраска и пропорционалността на цвета, нежният цитрусов аромат са белези, за които видът широко се използува в хибридизационните програми.

Род Сoelogyne

Един от характерните родове на Югоизточна Азия, наброяващ според различните автори от 140 до 200 вида.
Соеlogyne cristata — гребенеста целогина. Епифитно или епилитно коренищно растение. Всяко стъбло има силно задебелено предпоследно междувъзлие — псевдобулба, с два линейно ланцетни листа. Междувъзлията под овално яйцевидната псевдобулба са силно скъсени, обхванати от плътни кожени люспи, в пазвите на които се развиват едно или две висящи (с 2—5 цвята) съцветия. Цветовете са едри (6—9 см), удивително изящни. Околоцветните листчета са снежнобели. продълговато ланцетни, със силно вълнист ръб. Устната е триделна, бяла, с пет гребенести, яркожълти пластинки.
Видът е широко разпространен в Източните Хималаи от 1500 до 2500 м надм. височина. Образува големи групи, обилно цъфтящи през сухия сезон. Открит е от Валиш в околностите на Катманду през 1819 година. Една от най-невзискателните, подходящи за стайно отглеждане орхидеи.

Род Тhunia

Обхваща шест вида от Югоизточна Азия, близки до описания.
Тhunia marshalliana — туния на Маршал. Хумусен епифит, едро растение (до 1 м) с правостоящи на върха леко извити стъбла. Листата са многобройни, двуредни, по цялата дължина на стъблото, линейно ланцетни, заострени, светлозелени, със сивкав восъчен налеп. Съцветието е връхно и се състои от 4-8 едри цветя. Околоцветните листчета са линейно ланцетни, заострени, с леко вълнист ръб, чисто бели. Устната е продълговатояйцевидна, фуниеобразно завита, наситено жълта, покрита с гъсто разположени перести власинки.
Родината на този вид е Бирма, където той се среща в нископланинските зони с изразен сух сезон. При отглеждане в култура изисква богата хумусна почва в моделиране на продължителен сух период.

Род Dendrobium

Това е вторият по обем род в семейството (над 1000 вида). Разпространен е на огромна територия от южните острови на Япония до Тасмания, от западните райони на Индия до островите Самоа на изток.
Dendrobium nobile – благороден дендробиум.
Епифитна орхидея с прави или извити, 50-100см дълги, месести стъбла. Листата са многобройни, широко ланцетни, тъпи, с добре развити, обхващащи стъблата влагалища. Стъблата се развиват за 4-6 месеца през влажния сезон. След около година листата опадват и през сухият сезон във възлите на стъблото се развиват двуцветни съцветия. Цветовете са едри – 7-9см. Околоцветните листчета са продълговата елиптични, с леко вълнист ръб, с розово-пурпурна, постепенно изсветляваща към центъра на цвета окраска. Устната е широка, неправилно фуниевидна, кадифено влакнеста, в средата с голямо тъмно пурпурно петно.
Естествено разпространен в светли, полулистопадни гори в Хималайте, Южен Китай, Бирма, Тайланд. Изключително популярен в културен вид, с множество разновидности.
Dendrobium bigibbum – средно едра епифитна орхидея.
Стъблата са до 40см високи, месести, в горната част с 4-7 линейно ланцетни, заострени кожести листа. Съцветията са странични, от пазвите на листата, с 2-12 цветя. Едно стъбло образува съцветия 2-4 години поред и възрастният, обилно цъфтящ екземпляр, е изключително декоративен. Цветовете имат размери 5-7см и са наситено пурпурни. Венчелистчетата са широко закръглени, чашчелистчетата-заострени. Устната е триделна, с изправени странични дялове, в средата с тъмнопурпурни жилки. Шпората е двувърха, откъдето произлиза видовият епитет.
Естествено разпространен в Североизточна Австралия и близките острови. Емблема на щата Квисланд. Много близък до Dendrobium phalaenopsis от островите Танимбар. Тези два вида са в основата на редица култивирани сортове, особено популярни в Малайзия и Индонезия.

Род Sobralia

Около 60 вида наземни орхидеи от тропиците на Новия свят. Имат високи, незадебелени, наподобяващи житни растения стъбла и едри цветове.
Sobralia macrantha — едроцветна собралия. Стъблата достигат до 2 метра. Листата са ланцетни, дълго заострени по цялата дължина на стъблото. Съцветията са връхни, с 2—3 последователно развиващи се цвята, формата на едрите (до 20 см) розово-лилави цветове силно напомня на катлея. Цветът остава свеж само 3—4 дни. Нежен е и не издържа транспортиране и поради това видът не се среща в култура освен в ботаническите градини. Естествено разпространен в Мексико и Гуатемала, във влажни сенчести места, от 2000 до 3500 м. надм. височина.

Род Cattleya

Безспорна кралица на орхидеите, символ на нежност, красота, аристократизъм. Родината на около 60 вида и множество разновидности е тропическа Америка.
Cattleya persivaliana — катлея на Пърсивал. Стъблата са до 25 см високи, месести, сплеснати, еднолистни. Долните хоризонтални части на стъблата образуват коренище, на което се развиват дълги, шнуровидни корени. Съцветието е връхно, обикновено двуцветно. Цветовете имат диаметър 11—14 см и са розово-лилави. Трите външни околоцветни листчета са ланцетни, двете вътрешни — ромбично яйцевидни, леко вълнисти. Устната е тръбесто завита, разширена в предната част, силно вълниста, по края лилава, а в средата — пурпурна.
Един от най-красивите видове на рода, разпространен във Венесуела от 800 до 1300 м надм. височина. Расте по стволовете на дьрветата или по скалите.
Cattleya bowringiana — катлея на Боуринг.
Стъблата са високи до 30 см, месести, разширяващи се в горната част. Всяко стъбло завършва с два продълговато ланцетни кожени листа, между, които се развива връхно съцветие, носещо 5—15 цвята. Цветовете имат диаметър 8—10 см и са розово-лилави. Устната е пурпурна с яркжълта централна част. Произхожда от Гуатемала и Хондурас, където се среща от 1000 до 1700 м. надм. височина и цъфти през есента.

Род Jumellea

Неголям род — около 40 вида от оригиналната група на Ангрекоидните. Своя разцвет те достигат на Малагашките и Маскаренетите островни групи. Както за формата, така и предимно за бялата окраска на цветовете често ги наричат "звездите на островите".
Jumellea sagittata — стреловидна юмелея. Това е орхидея, чието стъбло със силно скьсени междувъзлия нараства през целия живот на растението. Веднъж годишно се образуват множество едроцветни съцветия с бели, 3,5—4 см едри цветове. Родината на този вид е Мадагаскар, където той обитава разредени храстови съобщества на окло 900—1200 м надм. височина в скалисти райони с добре изразен сух сезон.


ОРЕХ

Надали има човек, който да не обича ореховите ядки! Особено пък децата. Кое дете не би се полакомило за шепа орехи или за няколко вкусни ронливи ореховки?. . .
Орехът е по-голям от останалите овощни дървета. Той достига на височина до 30 метра, а стъблото му е дебело до метър и половина. Корените на старите орехови дървета проникват на голяма дълбочина. Клоните образуват широка корона, която по форма прилича на купол. Листата на ореха са продълговати и широки, а са и доста плътни. Цветовете са мъжки и женски. Мъжките представляват реси, събрани по няколко заедно, а женските са разположени поединично или на гроздове на върха на клончетата.
Плодовете на ореха са топчести или продълговато-овални. Те съдържат много мазнини и други хранителни вещества. Неузрелите напълно орехови ядки са богати на витамин С. Сухите плодове са обвити с твърда набраздена сламено жълта или кафява черупка, в която се намира ядката.
Дървесината на ореха е здрава, има хубав цвят и образува красиви фигури. Тя се обработва лесно и добре се полира. От нея се изработват солидни и красиви мебели. Листата, кората на дървото и младата зелена обвивка на плодовете се използуват за боядисване на вълнени и копринени платове и прежди.
Ореховите ядки намират голямо приложение в сладкарството и домашната кухня. Те се употребяват при производството на бонбони и различни сладкиши с особено приятен вкус.


МИНЗУХАР

Напролет, покрай топящите се снегове, започва да цъфти минзухарчето. То расте по припечените ливади и хълмове и цъфти почти едновременно с кокичето. Появява се толкова рано, понеже в подземната му част има натрупана резервна храна, която поддържа растението, докато земята се по-стопли. Едва тогава то започва да смуче сокове от почвата. Подземната част прилича на картофче и се нарича гулийка. Тя е обвита с кафява люспица. От долната си страна има малки коренчета. Този предвестник на пролетта обича слънчевите лъчи и се е нагодил така, че се появява преди гората да е разлистена, преди дърветата и храстите да са хвърлили сянка.
Надземната част на минзухара се състои от тесни и остри листенца,и стръкче; на което стои цвят. Цветовете му са жълти, сини или бели. Поради това някои го делят на пролетен (жълт) и есенен (син, бял) минзухар. Но не бива да се забравя, че синият минзухар се появява и пролетно време.
На всеки цвят различаваме цветни листенца, тичинки и плодник.
Опрашването се извършва от пчелите и другите насекоми, които посещават минзухарчето, привлечени от красивите му цветове. Ако тичинковият прашец попадне върху плодника, след като растението прецъфти, появява се и плодът, Той е кутийка, пълна с дребни семена. Щом семената узреят, кутийката се разпуква и те се разнасят от вятъра, засяват се сами и от тях поникват нови цветя.
След като прецъфти, минзухарът не престава да се храни от почвата и трупа отново резервна храна в грудката. От нея през следващата година пак ще израсте и цъфне нежното растение.
Като ранно пролетно цвете минзухарът се засажда в градините и дворовете. Препоръчва се за ранна паша на пчелите. В някои краища на страната използуват цветовете му за боядисване на вълната в жълт цвят!


ПИПЕР

През лятото пиперките са един от най-много използуваните зеленчуци в българската кухня.
Стъблото на пипера достига на височина от 30 до 90 см. В основата си то е по-твърдо, а към върха става по-крехко. Главният корен на растението достига до 70—80 см на дълбочина. Листата са дълги, яйцевидни, на цвят жълтозелени до тъмнозелени. Цветовете са бели или бледовиолетови, събрани в кичур. Младите чушки имат светло- или тъмнозелен цвят, а когато узреят, стават червени или жълто кехлибарени На вкус те са сладки, но има и малко или повече лютиви. Семената се намират в кухината на чушките и са бъбрековидни по форма, само че силно сплескани. Цветът им е бледожълт или черен.
У нас се отглеждат най-разнообразни сортове пипер. Чушките от някои сортове приличат на домати, други на ябълки, трети имат роговидна форма, а има и сортове с още по-причудливи форми.
Заради отличните вкусови и хранителни качества на пиперките нашият народ ги яде през цялата година: през лятото и есента в прясно състояние, а през зимата — консервирани или сушени. Пиперките съдържат много хранителни вещества, витамин С, който се намира в най-голямо количество в червените чушки. По съдържание на витамин С те се равняват на касиса и са 4—5 пъти по-богати от лимона.
В нашата страна се произвеждат голямо количество пиперки за задоволяване нуждите на вътрешния пазар, както и за износ.


МОРКОВ

В зеленчуковите градини често можем да видим големи лехи, засети със зелена трева, чиито тънки пересто нарязани листа излизат на цели сноп-чета от земята. Ако издърпаме едно такова снопче, ще видим, че коренът на растението прилича на цилиндър или на конус и е оцветен до червено оранжево до бледожълто. Това е познатият на всички ни морков, любимо лакомство за децата.
Морковът е двегодишно растение. През първата година той образува корено плод, а на втората — цветове и семена. Ако разрежем един морков, ще видим две ясно очертаващи се части: външна — кора, която е по-силно оцветена, и вътрешна — сърцевина, в повечето случаи жълто оранжева
Измежду всички зеленчуци, които образуват кореноплодни, морковът е най-богат на веществото каротин, което има голямо значение за зрението. Най-много каротин се натрупва в морковите с малка сърцевина и силно оцветена кора. Изобщо колкото по червено оранжеви са на цвят морковите, толкова повече каротин съдържат те. Освен каротин морковите съдържат захари и други хранителни вещества.
Цветчетата на моркова са бели и дребни. Семената също са дребни.
В нашата страна най-много са разпространени морковите от сорта Нантски, който има цилиндрични червено оранжеви корено плоди, крехки, сладки и с малка сърцевина.
Морковите се ядат най-вече в прясно състояние, но от тях се приготвят и висококачествени и много полезни конфитюри, сокове, туршии и др.


МОМИНА СЪЛЗА

Момината сълза е разпространена по горите, храсталаците и тревистите места, предимно в източната част на страната. Тя е многогодишно растение. Коренищата й са големи. Стъблото е тънко, високо обикновено около 15 см, а цветовете му са на върха. Те са бели и приличат на назъбени камбанки, наредени една над друга. На брой са до 20. Прикрепени са на нежни дръжчици. Издават много приятна миризма. В цветчетата се намират зелен плодник и шест тичинки. Момината сълза цъфти обикновено през май и изисква влажна почва. Листата й са големи, заострени и по тях се забелязват успоредни нишки. Отначало листата са навити на руло и обвиват стъблото в основата. През есента изсъхват и изгниват. Плодовете са малки яркочервени топ-чести ягодки. Съществува поверие, че кървавият им цвят се дължи на това, че момината сълза скърби по заминаващата си есен и затова от сърцето и капе кръв.
Цветето се размножава чрез семена и чрез разделяне и засаждане на коренището. Обича полусенчести и влажни, богати на хранителни вещества почви.
Всички части на растението съдържат отровни вещества. Ако човек яде от него, получава главозамайване, пулсът му намалява и може да умре. Момината сълза се употребява в медицината за приготвяне на лекарства, особено за сърдечни болести. От цветовете получават масла за приготвяне на одеколони и парфюми. Берат се по време на най-силния им цъфтеж. Листата също се събират, сушат и използуват за лекарства, но те не са така ценни, както цветовете.
Заради приятния аромат и красивия цвят из градините на страната се развъждат най-различни форми от момина сълза. Тя е широко разпространено цвете из парковете и градините. Използува се и за букети.


ПЪПЕШ

На кого у нас не са известни сладостта и превъзходният вкус на пъпеша? Кой би се отказал да изяде един резен от този сочен плод с тънък аромат?
Пъпешовото растение прилича на диненото, но същевременно се отличава от него по някои белези. Пълзящото му стъбло е зелено на цвят, ръбесто е и достига на дължина най-много до 1,5 метра. Зелените му листа имат сърцевидна форма и са покрити с бели власинки. Главният корен до-стига на дълбочина не повече от 1 метър. В сравнение с динята пъпешовото растение е по-капризно и за отглеждането му са необходими по-големи грижи.
В зависимост от сорта пъпешите притежават различен вкус, форма и цвят. При голямото разнообразие на сортове човек се обърква кой от тях да предпочете. Този ли, чиито плодове имат светлооранжевожълта кора и зеленикаво бяла, сочна и нежна месеста вътрешност, или другия, кората на който е лимонено жълта на цвят, а месестата му част нежна и сочна, със слабо очертаващи се резени?. . . Пъпешите от един сорт достигат едва до 2 кг на тежина, докато от друг тежат до 10 кг и също имат превъзходен вкус. Плодовете от повечето сортове узряват на самото растение и веднага след откъсването им може да се консумират, но има и други, които узряват напълно, известно време след като ги откъснем. Това са зимните пъпеши. Те са прибират от полето през септември-октомври, а може да се ядат чак през декември, януари и дори февруари. Навън вие снежна фъртуна, а ние се гощаваме на топло в къщи със сладък пъпеш!
Пъпешите съдържат много захари и имат хранителни и лечебни качества. Те се ядат най-много в прясно състояние, но се използуват и в сладкарската промишленост.


ПШЕНИЦА

Настъпи ли лятото, по безкрайните кооперативни блокове зашумява узрялата пшеница. И най-слабият полъх на вятъра разлюлява тънките стабълца и житните ниви се превръщат сякаш в леко развълнувана морска шир.
Пшеницата се засява през есента. Напролет израства стъблото. То е тънко, кухо, с малки плътни възли, които го правят по-здраво и устойчиво. На височина достига до метър и половина. Всяко стъбло носи клас, няколко пъти по-тежък от него. Само в един клас може да се наброят до 80 житни зърна. Зърната са продълговати, издути от едната страна и с браздичка от другата. Отначало те са зелени и съдържат млечен сок, а след като узреят, придобиват златист цвят.
Преди още зърното да е напълно узряло из пшеничените блокове навлизат комбайните, които жънат и вършеят житото. Златното зърно се извозва с камиони. Най-едрите здрави зърна се отделят за засяване, останалите се смилат на брашно.
От пшениченото брашно се приготвя вкусен бял хляб, който никога не липсва от трапезата ни. Колко много житни зърна е трябвало да се смелят на брашно, за да се получи един само хляб със зачервена кора и с мека средна част, осеяна с малки дупчици! От пшеничено брашно се приготвят още апетитните банички, кифли, гевреци и най-различни сладкиши; макароните и фидето, което се слага в супата; юфката, любима закуска на децата. Грисът, от който се прави вкусна грис-халва, също се произвежда от пшеничените зърна. От стъблата пък може да се получи хартия, от която се правят тетрадките, учебниците и детските книжки с приказки.
Всяка година у нас се засяват големи площи с пшеница, главно в Старозагорското поле, Дунавската равнина и Добруджа. Добруджанската равнина с право се нарича «житница на България».


САЛАТА

Още от най-ранна пролет на пазара се появяват първите зеленчуци — салатите. С какво задоволство ги посрещаме всички ние! Та това е дългоочакваният зеленчук, който идва да обогати нашата трапеза с толкова нужните на човешкия, организъм вещества, от които сме били лишени през дългата зима. Салатата подобрява апетита на човека, улеснява храносмилането и действува освежително.
Голямо е видовото и сортовото разнообразие при салатата. Съществуват листни, главести и други салати, но в нашата страна най-разпространена е марулята. Тя има месести и сочни продълговато-овални листа, които са малко по-груби от листата на останалите видове салати. Корените на марулята са слабо развити. У нас са познати два сорта маруля: жълта маруля — ранен сорт, и черна маруля — късен сорт. Черната маруля има по-груби тъмнозелени листа в сравнение с жълтата.
Коренът, листата и стъблото на салатата, включително и на марулята, отделят млечен сок. Със застаряването на растението между листата се появява стъбло, на което се образуват цветовете и семената. Цветовете са жълти и събрани в съцветие. Семената са дребни, плоски и заострени. Всяко семенце притежава хвърчилка, благодарение на която вятърът го пренася по-лесно.
Салатата се използува като гарнитура към яденето. Външните листа съдържат повече хранителни вещества. Ето защо не трябва да ги изхвърляме при изчистването.


СЛИВА

Сливовите дървета са широко разпространени у нас. Те заемат големи площи в овощните градини, има ги почти във всеки селски двор, а често може да ги видим и.наредени като безмълвни стражи от двете страни на шосетата. У нас се отглежда най-много сортът Кюстендилска синя слива. През есента клоните на дърветата от този сорт са отрупани със синкави продълговато-овални плодове. Ако се вгледаме по-добре обаче, ще видим, че те сивеят и изглеждат като да са обилно посипани с прах. Разбира се, плодовете не са напрашени. Това е подобен на восък налеп, който изцяло ги покрива.
Ако изтрием добре една слива, ще видим, че тя е съвсем синя. А щом я разчупим, под тънката кожица ще се покаже жълто зеленикава месеста част. Тя е толкова апетитна на вид, че човек не може да се въздържи да не вкуси този сочен, сладък и приятно възкисел плод. В средата на плода се намира здрава кафява костилка, която пази семето.
Освен Кюстендилската слива у нас се срещат още много сортове, които имат жълти или червени, топчести или продълговато-овални плодове, при което месото на някои от тях е меко и воднисто, а на други — по-твърдо и стегнато. Костилката на сливите от някои сортове трудно се отделя от месото.
Сливите са най-полезни, когато се ядат в прясно състояние, ала не по-малко вкусни и хранителни са конфитюрът, мармаладът, сладкото, желето и нектарът от сливи. От сушените сливи се приготвя чудесен компот.
От дървесината на джанката се прави дървената част на моливите, както и дръжки за ножове. От нея се приготвят и висококачествени дървени въглища.
От едно сливово дърво може да се получат средно 50—70 до 150 кг плодове. Сливовото дърво живее до 40—60 години.


СЛЪНЧОГЛЕД

Кое дете у нас не познава онова чудно растение, което като прилежен астроном следи движението па слънцето през целия ден? Сутрин неговите цветове са обърнати на изток, а вечер — на запад. И така неуморно, докато прецъфтят. После растението застава неподвижно.
Този астроном е слънчогледът — най-ценното маслодайно растение у нас и по света. Неговата родина е Мексико. В Европа е пренесен за пръв път през 1510 година в Мадрид— Испания.
Стъблото на слънчогледа е високо колкото стъблото на царевицата. То е дебело, изпълнено е със сърцевина и е много здраво. Цялото растение е покрито с груби, къси и остри космици. Листата са едри и сърцевидни. Съцветието на слънчогледа е едро и красиво и се нарича пита или кошничка. В питата са събрани голям брой оранжево жълти цветчета. След прецъфтява-нето им се образуват семена, всяко от които се намира в отделно гнездо, а цялата пита прилича на красива мозайка. Слънчогледовите семки се състоят от ядка и твърда обвивка, наречена шлюпка, която пази ядката. В зависи¬мост от сорта шлюпките биват различно оцветени.
Столетия наред слънчогледът бил отглеждан в Европа — Испания, Франция, Италия, Англия — като декоративно растение, заради красивите му цветове. През 18 век той стига и до Русия. На руския селянин Бокерьов му хрумнало да използува мазнината на слънчогледовото семе, измайсторил ръчна преса и започнал да произвежда масло. Така през 1829 г. слънчогледът се превърнал от красиво цвете в полезно за човека растение. Оттогава насам от слънчогледовите семена се получава слънчогледовото масло или олиото, което е много хранително. То е главната мазнина за нашата кухня. Стъблата и питите на растението се използуват за фураж на добитъка.


СМЪРЧ

Смърчът е иглолистно дърво, което прилича на бора и расте по същите места. У нас се среща по северните склонове на планините. Изисква постоянна влажност на почвата и въздуха. До 15 години расте бавно, а най-бързо — между 40 и 60 години.
Смърчът е право и стройно дърво. Стъблото му е високо до 55 м и дебело до 2 м. Кората на младите стъбла е гладка, сиво зелена, а понякога става сиво кафява и се напуква. Живее до 1200 години. Вековно смърчово дърво у нас расте в местността «Шабаница» край с. Триград, Смолянски окръг. Обиколката на дънера му е 4,10 м, а височината — 50 м. Корените на смърча са разположени плитко под повърхността на почвата и затова при силни бури вятърът го поваля. Короната му прилича на боровата, само че смърчът разпростира клоните си чак до земята, а на бора долните клони изсъхват и се окастрят сами. За окастрянето спомага вятърът.
Иглиците на смърча са гъсто наредени по клонките, тънки, тесни и с остри връхчета. Дълги са до 2,5 см. Ако ги прережем напречно, се виждат едно или две каналчета, пълни със смола. Запазват се на дървото от 5 до 12 години. Всяка година едни иглици опадат, а други израстват наново. Иглиците на смърча за разлика от боровите са по-къси.
Смърчът цъфти през май—юни. Шишарките му са увиснали надолу. Узряват през октомври. Семената са заострени и имат 4 пъти по-дълго крилце. То образува вдлъбнатина като лъжичка, където е прикрепено семето. Ако семето не се посее до 3 години, не може да поникне.
Смърчът не издържа в задимените населени места. Като малка фиданка расте под сянката на другите дървета, докато острият му връх се издигне високо към слънцето. Дървесината му е мека и лека като на бора. Употребява се също като боровата. От 1 куб, м дървесина се получават 1500 м плат, от които може да се ушият 500 костюма. От младите фиданки се правят елхи на Нова година.


СОЯ

Соята е много ценна като фураж. Отглежда се главно за зърното. По големина то е колкото граховото зърно, но не е зелено, а жълто на цвят. Соята за зърно се прибира, когато е в пълна зрелост.
Соята за «зелено изхранване» (или за сено) се прибира, когато растението е в пълен цъфтеж. Поливането по време на растежа е много необходимо. То удвоява получените добиви. Обикновено се извършват три поливки: първата поливка — преди цъфтенето, втората поливка — по време на цъфтенето, третата поливка — след цъфтенето.
Преди години добивите на соево зърно у нас са били много ниски — под 100 кг на декар. Сега се внесоха нови сортове соя, от които се получава над 180—200 кг зърно от декар. Добивът на зелена маса, получаван от основните сортове, е също по-голям. От декар се получават по 1500—2000 кг зелена маса, а понякога и повече. Понякога засяват соята в смес царевица. От такива смесени посеви се получават над 5000 кг зелена маса, която има висока хранителност и се яде с охота от животните.
В последно време учените откриха, че соята съдържа много ценни хранителни вещества, необходими за правилния и бърз растеж на животните. Затова соевото брашно се включва в почти всички приготвяни фуражни смески, с които се хранят или угояват младите животни. Много добре се отразява храненето със соя или соев шрот (преработено и пресувано соево зърно) на телетата, агнетата, прасетата и на слабите или преболедували животни.
Площите, засявани със соя, у нас са сравнително малко. Необходимо е те непрекъснато да се увеличават. При правилно отглеждане и грижи (торене, поливане) добивите могат да достигнат до 250—300 кг зърно и над 3000 кг зелена маса. Соята е растение, което богато се отплаща за грижите по него.


ФАСУЛ

От старо време фасулът е бил насъщна храна на българина. Сега той се засажда на. Големи площи в нашата страна.
Фасулът бива градински и полски.
Стъблото на градинския фасул достига от половин до два метра на дължина в зависимост от сорта. Сортовете с по-високи стъбла се увиват около други растения и предмети. За тази цел в градините, където се отглежда фасулът, се забиват колове.
Коренът на фасула не отива надълбоко в почвата, затова растението се нуждае от много грижи при отглеждането му — поливане, окопаване и др. По корените се развиват голям брой грудки, където живеят бактерии, подпомагащи растежа и развитието на фасула.
Листата на фасула се състоят от по три по-малки листчета. Те са разположени спираловидно по стъблото. Цветовете са дребни, събрани по няколко заедно, бели, розови или виолетови. Плодът на фасула е чушка, в която се намират семената. При някои сортове по ръбовете на чушката се развиват жилави влакна, които приличат на конци и са доста неприятни, когато фасулът се яде зелен. Ето защо се предпочитат сортовете, чиито чушки нямат влакна.
Семената на фасула (бобените зърна) имат най-разнообразна форма и цвят. Те биват бъбрековидни или кръгли; оцветени са в бяло, жълто, зеленикаво, черно, пъстро.
Градинският фасул се бере предимно зелен и се употребява за готвене в прясно състояние или се консервира, за да може да се яде и през зимата.
Полският фасул е нисък, достига едва до половин метър. Той не се увива. Бере се само когато зърната в чушките напълно узреят. Това е добре познатият ни зрял боб.


ТИКВА

Колко вкусни са печените тиквени семки! Нали и затова децата ги обичат толкова много. Ами печената и варената тиква? Вземеш топло парче, а от него се издига приятна, примамлива пара. Вкусиш ли го, то сладко, сякаш е поръсено със захар. . .
Стъблото на тиквата е влечащо се и достига на дължина до 4—5 метра. То е цилиндрично или ръбесто, цялото покрито с остри и твърди бели космици. Листата имат кухи, дълги дръжки и големи петури. Понякога те са. разположени толкова наблизо едно до друго, че земята не се вижда от тях. И не само земята. Често те закриват цветовете така, че пречат на пчелите да ги открият, за да смучат сладък нектар от тях и да ги опрашват.
Жълтите или оранжеви цветове на тиквата са едри и красиви. Мъжките цветове са разположени на дълги и тънки дръжки, а женските — на сравнително дебели и къси. На едно и също растение се намират и женски, и мъжки цветове, което значи, че тиквата, е еднодомно растение. Наскоро, след като прашецът от мъжките цветове попадне върху женските, започва образуването на малка тиквичка, която бързо нараства. Сега вече листата сякаш се отдръпват, за да направят място на едрите плодове, които може да достигнат на тежина до 40—50 кг. Както при повечето културни растения, така и при тиквата съществува в зависимост от сорта голямо разнообразие в цвета, формата и големината на плодовете.
Зелените тиквички за готвене са сравнително по-дребни, имат цилиндрична форма и нежна месеста част, докато тиквите за печене обикновено са едри и валчести, кората им е дебела и корава, а месестата част — нежна и дебела. На цвят тя бива жълта, жълто бяла или кремаво бяла, оранжева и жълтеникаво оранжева Семената също са различни по цвят и форма: бели, матовобели, светлокафяви; плоски или елипсовидни.
Тиквите съдържат много плодова захар и други хранителни вещества. Те притежават диетични свойства и се препоръчват при бъбречни заболявания. Освен за печене и варене тиквата се използува и за приготвянето на ястия, баници и сладкиши. Зелените тиквички се готвят и пържат.


ТОПОЛА

Край реката ние често се вслушваме в шепота на стройните тополи. Младите лепкави клонки поклащат овални листа. Те са назъбени по краищата и имат заострени връхчета. Държат се за клонките на дълга, сплескана дръжка. На височина дърветата достигат около 25 м и са широко разперена корона. Цъфтят през май заедно с разлистването. Мъжките реси са като цилиндърчета, дълги до 9 см и са по-дебели от женските. Всеки мъжки цвят има пурпурночервени прашници. След опрашването се появява жълтообагрен завръз. Семето е обвито със снежнобели власинки, които му помагат да се разнася надалеч от вятъра. А в разсадниците семената се засяват по повърхността на лехите заедно с ресите, и то веднага след събирането им, като се покриват със слама или клонки. Младата фиданка расте много бързо. Тополата се размножава и чрез отрязани пръчки (резници).
У нас има черна, бяла, пирамидална и други видове тополи. Срещат се в топлите и ниски части на страната, и то винаги край реките. Обичат песъчливите и каменливи почви. Растат много бързо и живеят до около 400 години. В гр. Пещера на площада има топола с обиколка на дънера 11 м, височина 26 м и възраст над 500 години.
Коренът на тополата се развива плитко под повърхността на земята. Дървесината й е мека и намира широко приложение в строителството, за направа на щайги, сандъци, клечки за кибрит, целулоза. Листата се използуват за храна на добитъка. От младите пъпки приготовляват масла за парфюмерията. Тополите осигуряват богата паша за пчелите. Като дърво за украса на парковете и за укрепване на бреговете край реките, тополата намира широко приложение. С кората и клонките боядисват вълната в тъмнокафяв цвят. Пъпките и листата се използуват в народната медицина. От дървесината приготовляват медицински въглен.


ТЕМЕНУГА

Из храсталаците, поляните и нивите на цялата наша страна расте нежната теменуга. Среща се и из горите. Наред с кокичето, минзухара и игликата тя е пролетно цвете. За да цъфти рано, помага й коренището, в което още от есента се натрупва храна, която служи като запас за през зимата, както при минзухара и кокичето.
Теменугата живее няколко години. Стъблото й е нежно и полегнало. Дълго е около 20 см. Листата са сърцевидни и едни от тях са назъбени, а други закръглени. Цветовете са сини, издават приятна миризма. Всеки цвят се състои от по 5 листчета, които понякога са обагрени и в жълто, бяло, по-светло- или по-тъмносиньо, дори черно. Багрите на цветовете се преливат най-различно.
Теменугата обича слънчевите лъчи и търси влажни и богати на хранителни вещества почви. Понякога може да намерите някоя поляна, разцъфтяла като синкав килим. Напролет изобилните цветове привличат погледа ни отдалеч. Особено ако времето е прохладно и често вали, теменугата цъфти изобилно.
Заради красивите и ароматични цветове теменугата е пренесена в градините и парковете. Отглежда се лесно и това я прави ценно градинско и декоративно цвете. От нея са създадени най-различни градински форми.
От цветовете на теменугата се получават масла, които се използуват за приготвяне на парфюми. Цветовете се използуват и при направа на сладки. От цялото растение се приготовляват лекарства.
Пчелите обичат да посещават цветовете на теменугата и да събират мед. Медът, събран от нея, има златист цвят.
Корените на теменугата съдържат вещества, които се използуват при приготвянето на сапуна


ТЮТЮН

Това е «зеленото злато» на България. Отглежданите у нас тютюни са от високо качество и затова са много търсени и ценени на чуждите пазари. Срещу тях ние получаваме машини и други необходими стоки.
Тютюневото растение достига на височина до половин метър, но има и сортове, които стават много по-високи. По стъблото на растението са разположени широки, продълговати или закръглени листа. В зависимост от сорта те може да са от 12 до 60 на брой. Листата са обсипани със сребристобели блестящи космици, които завършват с главички. След като листата «узреят», главичките се пречупват и образуват лепкав пласт — катран, който лепне по ръцете на берачите.
На върха на стъблото има цветове, събрани в китка. Те са едри и розови, червени или бели на цвят. След тяхното прецъфтяване се образува плод—кутийка, която съдържа голям брой дребни кафяви семенца.
Малките тютюневи семенца се нуждаят от големи грижи, за да дадат нови растения. Ето защо всяка пролет те се засяват нагъсто в лехи, приготвени от почва и тор. След като поникналите растения от разсада образуват четири листа, те се изваждат от лехите и се засаждат на полето.
Тютюнът се отглежда заради листата, които се използуват за изработването на цигари. Освен това, понеже съдържат силни отрови, тютюневите листа се използуват и в медицинската индустрия за получаването на някои лекарства, както и за изработването на препарати за борба с неприятелите по растенията.
С тютюн у нас се засаждат големи площи, особено по склоновете на Родопите, Пирин и Рила, където другите културни растения не виреят добре.


ЕЛА

Елата е планинско дърво. На пръв поглед не можем лесно да я отличим от смърча: стройна е като него, короната й е като пирамида и е с почти хоризонтални клони. На височина елата достига до 60 м, на дебелина до 2 м и живее до 400 години. Най-дебелото дърво у нас се намира край град Етрополе в местността Кози дол. Обиколката му на височина на гърдите е 4,80м, а височината — 40 м.
Младите дървета имат гладка, светлосива кора, но когато достигнат 40-50 години, тя се напуква и добива сивокафяв цвят. По пея има мехчета, пълни със смола. При натискане те се пукат. Иглиците на елата се отличават от смърчовите. Те са по-сплескани, накрая затъпени, отгоре са тъмнозелени, а отдолу — по-светли, с по две сивобелезникави ивици, каквито няма при иглиците на смърча. На дървото се запазват до 11 години. Когато ги пречупим или прережем, миришат на смола; виждат се две смолни каналчета.
Елата се отличава от смърча и по шишарките. Те достигат до 15 см на дължина, сивокафяви са и стърчат по върховете на клончетата, докато смърчовите са увиснали. Узряват през септември—октомври същата година. След узряването на семената шишарките се разрушават и върху клончетата остават да стърчат само шишарковите оси като свещички. Семето има триъгълна форма и е светлокафяво на цвят. Като се натисне между пръстите, се пука и, отделя приятна миризма на смола. Има крилце, което е три пъти по-дълго от него и му помага да се разнесе по-леко и по-надалеч от вятъра. В един килограм семе може да се наброят около 20 000 семена.
Корените на елата са силно развити. Тя има и централен корен. Мъжките и женските цветове се намират на едно и също дърво. Цъфтежът и опрашването стават от април до юни. Елата се развива добре по северните склонове на планините и в сенчестите клисури на влажни почви. Издържа засенчване от други дървета. В еловата гора е прохладно. От дървесината на елата се правят цигулки, мебели, греди и др.


ЕДЕЛВАЙС

Ако се изкачите високо към върховете па нашите най-големи планини, вие ще срещнете много интересни и редки растения. Из пукнатините на стръмните и непристъпни зъбери ще намерите и нежното мъхесто цвете на планината — еделвайса. Този свидетел на живота на орлите и дивите животни разкрива своята красота и свежест пред всеки турист.
Стъблото на цветето е високо до 20 см, туфесто е и покрито с власинки. Листата са силно стеснени, прикрепени са без дръжчица за стъблото и са покрити с бели, копринени власинки. Долните листа са по-големи, а нагоре постепенно намаляват. Цветовете също са окосмени. Приличат на звездичка с около 10—12 листенца в кръг. Цъфти през юни- юли.
Цветето се изсушава и се използува за украса, тъй като запазва своя същински вид дълго време. Може да се отгледа в саксии. Издържа и върху варовити почви. Познато е като цвете, което се посещава от пчелите, макар че се среща рядко.
Туристите обичат еделвайса. Но поради безразборното му бране къса¬нето му е забранено със закон, тъй като има опасност да изчезне от нашите планини.
Цветовете на еделвайса се използуват в медицината за приготвяне на лекарства против болести на белите дробове, сърцето и др. Животните не го ядат, тъй като съдържа неприятни на вкус вещества.
Ниският ръст на растението и сребристият мъхест цвят са много ценни качества, необходими за градинарството. Затова освен като изсушен цвят за украса еделвайсът може да се използува в парковете за направа на цветни фигури при алпинеумите.


ЕЧЕМИК

Ечемикът има голямо значение като храна на животните. От зърнените култури, отглеждани у нас, той заема трето место по значение (след пшеницата и царевицата). От него се получават добри добиви — от 250 до 450 кг на декар. Отглежда се из цялата страна, и в най-засушливите райони, където добивът рядко спада до 200 кг в най-неблагоприятните години.
Корените на растението са сравнително слаби и проникват в почвата на дълбочина до десет сантиметра. Стъблото е тънко и завършва с клас, в който се намират семената. Зърното прилича на пшениченото, но е по-тънко и дълго от него. По цвят също се различават. Пшениченото зърно е златистожълто, а ечемичното — жълто сиво, със синкав оттенък.
Ечемикът се сее през пролетта или през есента. Най-подходящото време за засяването на есенния ечемик е втората половина на месец септември,.. Такъв посев пониква още през есента, вкоренява се добре и издържа на зимните студове. Обича топлината и през пролетта при 14—15 градуса над нулата започва бързо да расте. Понася сушата, но ако се напоява, дава много по-високи добиви.
Засяването на ечемика у нас става главно с машини. Те хвърлят семената на редове и затова се наричат редосеялки. За засяването на един декар с ечемик редосеялката разходва 16—18 кг зърно. Това се нарича посевна норма. Когато ечемикът се развие напълно и зърната станат твърди като восък, той трябва да се прибере веднага. Това се нарича «восъчна зрелост». Тя не трябва да се изпуска, защото, ако се закъснее, зърната се оронват и добивът намалява. Ечемикът се жъне също с машини. Преди двадесет и пет години се е жънал на ръка — със сърп. Това е било много трудна работа. Сега един комбайн замества 100 души жътвари. И трудът е лек, и добивите са по-високи


ДИНЯ

Кой не би пожелал да утоли жаждата си с резен изстудена диня през жарките летни дни? Всички знаем приятния вкус на динята и нейното освежително действие.
Диненото растение има тънки, ръбести и влечащи се стъбла, които сякаш се стремят да заемат колкото се може повече площ, за да осигурят изхранването на едрите плодове. Тези стъбла достигат на дължина до 4 метра. Корените също са дълги. Главният корен отива на дълбочина около един метър, а някои странични са дълги до 4 метра. Само така растението може да си осигури достатъчно хранителни вещества и вода, особено през сушави години. Листата на динята са силно разчленени и зелени, но изглеждат сивкаво зелени, защото са покрити с бял пласт, който ги предпазва от изгаряне. Всичко това осигурява на диненото растение възможност да изхрани плодове, които понякога достигат на тежина до 20 кг.
Динята образува на едно и също растение женски и мъжки цветове с жълта окраска. Първи започват да цъфтят мъжките цветове, които образуват прашец. В момента, когато женските цветове цъфнат, прашецът е узрял и е годен да ги опраши. След като той попадне върху женските цветове, за¬почва образуването на плодовете. Заловени за тънките стъбла с къси дръжки, те усилено смучат хранителни сокове, бързо наедряват и се пълнят със сладък сок.
Месестата част на динята е покрита с твърда кора, която в зависимост от сорта бива оцветена от бледозелено до бяло, тъмнозелено до черно, зелено с тъмнозелени шарки. Вътрешната месеста част пък може да бъде на цвят червена, розово червена, жълто оранжева или жълта. На вкус тя е сладка и съдържа много захари, вода и други вещества. Семките се намират в специални гнезда в средата на динята.
От дините може да се приготвят сладка и мармалади, но всички предпочитат да ги ядат в прясно състояние.


ДОМАТ

В нашата страна няма друга зеленчукова култура, която да заема такива огромни площи и да дава толкова големи добиви, както доматите. У нас изобилието от домати е толкова голямо, че стопаните едва смогват да ги прибират от зеленчуковите блокове. Специални сортове домати пък се отглеждат през зимата в остъклени помещения, наричани оранжерии. Така се осигуряват пресни домати за населението и през цялата зима.
Доматите достигат на височина от 30 см до 2 м. Корените са дълги от 30 до 40 см, а главният корен може да достигне и до 1,5 м. Листата и всички зелени части на домата са покрити с власинки, които изпущат миризма, характерна само за това растение. Цветовете са жълти и са събрани в съцветие. Плодовете са доста разнообразни както по големина и форма, така и на цвят. Те са топчести или овално-продълговати, оцветени в червено, розово, оранжево или жълто. Плодът е месест, сочен и много вкусен. Семената се намират в специални гнезда във вътрешността на плода. Те са дребни, плоски и закръглени, а на цвят — белезникави или сиво пепеляви.
Доматите се използуват за готвене и за салата, преди всичко в прясно състояние, но от тях се приготвят и отлични консерви и пюрета. Доматеният сок е приятно и полезно питие.за деца и възрастни.
Нашата страна изнася големи количества домати в много държави. Навсякъде на международния пазар българските домати са предпочитани и търсени от купувачите


ДЪБ

Най-китното, мощно, издръжливо и многовековно дърво у нас е дъбът. Затова го наричат цар на дърветата. Няма друго дърво, което може да се сравни с него. Високите до 40 м здрави н разклонени стъбла са покрити с тъмнокафява и дълбоко напукана кора. Достигат на дебелина до 1 м. Короната е неправилна, широко разперена, кълбовидна и красива. Най-старият дъб у нас расте в Туловската гора. Казанлъшко. Дървото е над 1000 години, има височина 20 м и обиколка на дънера 8,60 метра. Дъбът живее до 2000 години. У нас има 7 вида дъбове. По-важни са: летният, зимният, червеният дъб и церът.
Летният дъб се среща из цялата страна, в равнините, на богати с хранителни вещества почви. Лете не страда от сушата, защото има големи корени, които пуща нашироко и дълбоко в почвата. Те го предпазват да не се събори при силни бури.
Листата са силно нарязани. Отгоре са тъмнозелени, а отдолу — сиво-зелени. Развиват се по краищата на младите клонки. Така се огряват по-добре от слънцето. Снабдени са с къса дръжка или са захванати направо за клончето. По това се отличава от зимния дъб — неговите листа имат дълги дръжки. Листата са разположени рядко по клонките и слънцето прониква през тях. Затова в дъбовите гори под дърветата виреят различни храсти и треви.
Цветовете също са разположени по върховете на младите клонки. Мъжките реси са увиснали и са зеленикавожълти. Женските цветове са кичури и се развиват в пазвите на листата. Имат дълги дръжки и са единични. Дъбът цъфти през-април—май. Пролетният ветрец пренася прашеца от ресите върху цветовете на кичурчетата и така става опрашването. В опрашените цветове се образува плод — светлокафяви продълговати жълъди. Те имат сивозелени окосмени куполки, които приличат на панички. Жълъдите узряват през октомври. При летния дъб жълъдите са на дълги дръжки, а при зимния — на къси дръжки. Дървото дава плод през 5.—7 години. Младото дъбче расте много бавно.
Дървесината на дъба е здрава и се цени скъпо.

Go to the top of the page
 
Quote Post



Reply to this topicStart new topic
1 потребител(и) четат тази тема (1 гости и 0 скрити)
0 Потребител(и):

 

Олекотена версия Час: 02.09.2014 - 01:22